Някакво садо-мазо ми е, хем ми интересно много, хем се отчайвам и се отказвам лесно. По-интересното е, че само на една игра съм си хвърлял мощно контролера в стената, не знам как оцеля след тоя удар и това не е соулс игра, а Expedition 33.

Може и да си прав, може да съм скрит педераст

Е, Експедицията има дооооста соулс елементи

Иначе и на мен са ми садо-мазо, нали затова ги играя - то това им е хубавото

Не претендирам че съм прав, но коментарите на Крум ми идват малко като "гроздето е кисело" - според мен има желанието да играе игрите и дълбоко вътре в себе си добре знае, че имат много достойства, но понеже няма нервите да се справи с предизвикателствата, предпочита да ги омаловажава, за да не се чувства тъпо, че не ги може.

Нерви имам, но нямам търпение да стоя два часа на един бос да го мъча, докато му науча всички техники и удари.
Така, че да- "гроздето си е бая кисело" за нервак като мен

В този случай имам предвид едно и също - нерви, търпение, както искаш го наречи.

Иначе ако попиташ мои познати 10/10 ще ти кажат, че съм мега нервен и избухлив и мега нетърпелив.
Мен добрата бос битка обаче ме успокоята и ме кара да търся начина и метода да я мина. Колкото по-добър ставам, толкова повече усещам контрола върху играта и съответно на мен това ми харесва. Но се изисква търпение със сигурност, да и точно в този случай явно съм успял да го развия, защото знам, че след това задъжлително има награда - колкото по-тегав е боса, толкова повече е после допамина, след като накрая успея.