Примерите са много: The Last of Us, Beyond: Two Souls, Heavy Rain..Особено шедьоврите на Кейдж имат едно особено чувство, те ЦЕЛИТЕ са синематични с изключително малко за ретро геймъра геймплей. И въпреки това оставят в съзнанието ти ясен отпечатък и ги помниш с години напред, за разлика от обичайните, излизащи всяка година бози. Не съм играл още The Order 1886, със сигурност ще го изиграя първо и после ще коментирам, без да се влияя от негативните реакции и ревюта. То и GTA 5 я скъсаха от хвалби, а мен ми скъса нервите още първите 10 минути и я захвърлих в ъгъла. Въпрос на гледна точка. Както казали на затворника: Ти си зад решетките! А той отговорил: Както аз го виждам, ти си зад решетките, не аз!
Твърдо ДА. Точно синематичната част в дадена игра я превръща в изкуство, ако е изпълнена като хората.
LethianDream, не съм особено съгласен с този пасаж. Както винаги нещата опират до лични предпочитания, де, но за мен кино елемент не прави една игра "истински" силна или класика. Един Skyrim е култ за мнозина, но базирано изцяло на геймплея си, а кинематичен елемент... има някакъв, посредствено изпълнен... Игрите са си игри, не мисля, че ако навлязат в територията на киното се превръщат в нещо по-висше един вид. А и много често усещам един такъв... снизходителен тон - "Awwwww, виж я тази игра, почти като филм е, колко сладко".
Но да, определено е добре игрите да са като The Last of Us, но там има и адски много геймплей. Доста повече от кът сцени. По-скоро ставаше дума за изцяло кинематичните игри в случая. (Между другото нито Beyond, нито Heavy Rain съм играл и трябва да поправя грешката някогаш. 
)
П.С. И аз съм на мнение, че всяка игра трябва да се пробва. Виж го The Order: 1886, пък после дай мнение. Но един hint - най-често дори и из западните медии се критикува лошото качество на сюжета и разпиляната история, тъй че...
Истината е, че не е оправдание, но на 26-ти имах рожден ден, и празнувах с роднини, на следващия ден празнувах с други роднини, събота и неделя също на маса не само послучай повода, и така. Няколко дни голямо седене по масите му дръпнахме и доста подводничар го раздавах почивните дни. И по гореизложените причини, така и не стигнах дори до началото на заветното второ преиграване на Beyond.
Но тези дни ще наваксам пропуска, и при малко муза още тази вечер ще започна преиграването.
Тигър, това са едни изключително уважителни причини, всички ти влизаме в положение. Няма нужда от обяснение 
А какво мислиш за Surgeon Simulator, например - не е ли по-реалистично от детската игра на чичо доктор? Някои хора биха могли да погледнат с друго око на ежедневието след това.Не се опитвам да те оборвам, що се касае до твоите усещания и възприемането ти на синематичният подход като реалистичен. Както каза, всичко е строго индивидуално. Но личните усещания не могат да бъдат правило. За колко реалистичен би минал въпросният Sims, ако изпитам яд, че са ме ограбили или изпитам задоволство, че са ме повишили в работата и взимам повече пари, при по-добро работно време?
Според твоите думи в първото ти мнение:
синематичната част в дадена игра я превръща в изкуство, ако е изпълнена като хората.
придавайки на това мнение смисъл, че оставят дълбоко впечатление у теб дълго след като си я изиграл. Тоест, ти правиш пряка връзка между изкуството и въздействието, което то прави. Колкото по-силно ти е въздействала една игра, толкова по-склонен си да я окачествиш като изкуство. Но аз веднага се сещам за System Shock 2 и колко живи са още спомените за безнадеждност, когато чуеш прищракването на пистолета и разбереш, че е блокирал, а ти си го насочил към приближаващ противник; чувството на облекчение, когато намериш муниции за иначе безполезното оръжие; за чувството на паника, което те обзема когато неочаквано из цялото ниво се разнесе звукът на включената по невнимание от теб аларма и засвяткат в червено на дисплея времето до нейното изключване.
System Shock 2 е много по-грозновата в техническо отношение от съвременните кинематографични игри. Това прави ли я още повече изкуство, след като предизвиква такива силни чувства въпреки нереалистичната си графика? И тези чувства те преследват буквално от първата до последната минута на играта. Без предварително режисирани кътсцени, изкуствени синематични ограничения бръкни първо в единия джоб, след това в другия, третия, четвъртия и едва тогава бръкни в последния проклет джоб, в който са парите ти и всичко това отнема повече от 5 мин!, като човек може да пребърка няколко джоба за не повече от 10 сек.
Точно това е нещо, което винаги ме е дразнило в определени жанрове. Съвременната концепция е играчът да бъде поставен в изкуствени ограничения, за да се стимулират чувствата му, вместо да му се даде свобода и чрез похватите на геймплея да се възбудят тези чувства и емоции. Просто първото изисква много по-малко усилия, опит и знание.
Върл противник съм на случайните спойлъри за това и няма да отговоря сега, не и точно по темата.
П.С не говоря за бъдещото си писание, първо защото не знам дали ще е удобрен за публикуване, и съм далеч от мисълта, че ще е перфектния материал по играта. Просто ако напиша няколко коментара по темата за тази игра ще обезсмисля идеята си за материал. Това е за сега по темата че да не досаждам, а пък и к'вото стане, стане поне ще направя второ преиграване, което отлагам от декември
Съгласен съм с част от твоите твърдения, но ако се върнем на темата, не винаги кинематографичната част трябва да се задрасква като нещо лошо и да се осмива. Когато е изпълнена правилно, тя само увеличава "потапянето" в света на дадена игра, ускорява опознаването на героите и като цяло дава по-завършен вид на сетинга/света/обстановката.
Но при всички положения въздействието на изкуството е нещо супер субективно и просто няма как да го коментираме или сравняваме. Аз често се опитвам да вляза в нечии чужди обувки, за да разбера нещо, но прекалено често чисто и просто не се случва.
Но ако се върнем към темата - доколкото съм гледал геймплей от Beyond, там пак има някакъв баланс, тоест да се потопиш в нещо, да забравиш, че играеш игра и след това да се "стъписаш", когато ти върнат контрола. И в The Last of Us беше така. Не чакаш, тропайки нервно да свърши някоя кът сцена. Докато при един The Order: 1886 (понеже ми е най-скорошен в паметта) нещата бяха съвсем други. Виж, в Life is Strange също не ми правеше впечатление кинематичната част, но пък и там имаш контрол - водиш диалози. Не си някакъв дистанциран слушател/зрител.
Ако мога да направя една ретроспекция и да кажа коя игра първа е навяла някакви "кинематографични" чувства в мен и ме е накарала в един момент да я почувствам като повече от редова цъкалка, то веднага се сещам за първия Макс Пейн. Добрата история, поднесена плавно с онзи комиксов подход, добрият войс актинг, плюс в добавка една, две "мисии" в същия дух (онази със съня). Всичко това не беше кинематографско в смисъла, в който говорим днес, такава игра днес на никой не ми бу хрумнало да я сравнява с Beyond: Two Souls или Heavy Rain жанрово. Въпреки това сборът от частите на Макс Пейн за мен беше много по-кинематографичен като усещане, отколкото всичко, което последните години се промотира като такова (и на което аз съм попадал, разбира се).
Така че, както ти казваш, нещата са строго индивидуални. Важното е, че ти се кефиш на един подход в игрите, аз се кефя на друг подход и за всеки има по нещо добро, което му носи положителни емоции. Проблемът ще се появи, когато някой от нас се огледа и не може да намери нищо, което да играе, защото не струва.
*едит - Дони Дарко, викаш? Нямам спомен да съм го чувал, но аз никога не съм се имал за киноестет. По-скоро се имам за един вид кинопрасе - ям всичко, което ми хареса, без да мисля много за хранителната стойност и калориите на това, което гледам. Опитвам, ако не ми хареса на вкус, плюя и превключвам на друг филм. Не е точно подходът на киноестета, нали