Е, ако става въпрос за старите аркадни игри - те си бяха мъка. Много ме беше яд, че едва първите едно-две нива на Terminator 2 Arcade само можех да мина, че ми беше интересно нататък какво става. И като гледах даже и по-големите дотам стигаха.
Едва наскоро гледах в youtube цялата игра, но за съжаление няма къде да се играе.

Тези Костенурки Нинджа и аз ги играх някога. Почти не разбирах и бъкел английски, как съм ги цъкал нямам и грам идея. Явно заради това можех да играя донякъде и на Captain Tsubasa на японски. Ама и тогава имах цялото време на света да цъкам по всяко бутонче и да виждам какво точно се случва. Мисля, че тази игра обаче не ме радваше чак толкова много, май обикновено стигах до средата и заебавах.

И също крайно известните откъм трудност Battletoads помня колко съм играл, така и не ги превъртях. Почнах да стигам до последното ниво, ама това беше. На този тип игри постижението ми, от което съм доста горд, е превъртането на Кадилаците с два жетона. Не в реалния живот, де, при едно от кандидатстванията ми за университет реших да не играя нищо, за да не ми отвлича вниманието и си бях оставил само някакъв емулатор. Като ми гръмнеше главата правех по 1-2 игри на Кадилаците и после пак учене. Ама играта си е сложна, мамка му, кефи ме как толкова проста концепция може да ти убие толкова часове и пак да не станеш наистина добър. Едно време колко пари трошахме за него...

Иначе в днешно време по традиция най-много ме изнервят футболните игри. Всъщност ме изнервят не трудните игри, ами тези, които ми влязат под кожата (тоест ми харесат) И ми сервират някоя гадост в последния момент. Така изненадващо, докато съм се натегнал до крайност, за да мина някоя секция (или спечеля даден мач). Само на по-старите Фифи съм потрошил поне 2 джойстика. Тези, новите, дето са скриптирани на копеле, не ме изнервят чак толкова много. Дам е очевидно, че играта ще ти го вкара и не мога да стигна до тази точка играта да ми влезе под кожата.

П.С. Що се отнася до трудността, мисля, че повечето игри са реализирани по такъв начин, че да няма механична стена пред играча, ами по-скоро да е нужно да се схване концепцията на заглавие. Дори и Souls игрите в голяма степен са такива. Примерно на Doom ако ще играеш на макс, просто трябва да имаш добър мерник и рефлекси. Няма как да се научиш да си супер точен, разбира се, че можеш да тренираш много, ама винаги удряш един естествен лимит и си дотам. Да не говорим, че рефлексите са си предимно до ген. Именно заради това повечето игри не ги правят така, че да не може по-голямата част от човечеството да ги мине, това би било разочароващо (а и ще има здраво хейт).

От друга страна някои компании се престарават, преди TLOU II все пак продължих да играя Stoneshard, който не знам защо ме привлича толкова, ами там цялата трудност идва от това да знаеш какво да правиш и колкото и добър играч да си на подобен тип игри, просто ще умираш като куче, докато не разбереш "правилния" начин за действане.

На Секиро контролера летя из стаята, заради него ме е страх да вдигат трудността в Elden Ring. Тия старите 8/16-битови са трудни някои, но винаги са ми влизали като леко евтини номера, не знам, не са ме натоварвали чак толкова.

Hyper,то Sekiro е най-справедливата игра на FROM. Там всичко е до умение и рефлекси.Когато умираш си е само и единствено заради твоя грешка. Няма евтини номера и капани като в DS, особено първата част. В DS серията и хич да не те бива,може да се назобеш като животно, и да танкваш доста от демиджа.Аз за това някак си не се ядосвах толкова на Sekiro,щото знаех,че аз греша,а не играта да ти го набие нечестно.

Тя и затова е по-трудна, пък макар и "справедлива". Ако не си добър или не харесваш париранията (или ако нямаш умения и рефлекси, по твоите думи), общо взето няма как да минеш играта. DS от друга страна, както сам казваш, имаш и алтернативни варианти, което според мен я прави по-лесна в общия случай.

На мен като че ли Секиро ми беше по-лесна, сравнено с другите Фром игри. Може би точно щото е правена с идеята, че няма как да се наядеш като свиня. Но съм съгласен с lyubohar защо реално вероятно е по-трудна в общия случай. Знам ли, някак си съм донякъде съгласе и с двамата.

Найт и на мен Sekiro ми беше по-лесна.Не знам защо.Там минах бая шефове от първи опит.Е аз броя двата бика,плюс конника,маймуните(те пък едни бос) ,древния дракон,мист нобъла(едва ли някой би умрял тука)и първия Corupted Monk.The Sword Saint Ishhin и Демона ме измъчиха стабилно обаче.В DS сериите съм се мъчил много повече.

И според мен Sekiro е по-лесен от Souls-овете. Дори и финалния бос ме мъчи там 3-4 часа макс, докато на Dark Souls съм изкарвал и 5-6 часа на босове. Парирането не мисля, че изобщо е на рефлекс, аз винаги съм имал посредствени рефлекси, с годините са се позабавили, а и като изпия 1-2 бири или чаши вино още малко се забавят. Това не ми е било проблем в Sekiro, там си е хореография, научаваш в кой момент какво движение идва и така. От друга страна в Sekiro е почти невъзможно да минеш някой бос от втория, третия опит на късмет, което го има в Dark Souls (дори да не си се наял толкова). Там повечето ще те убиват, докато не им научиш движенията, даже изглеждат невъзможни - преди изведнъж да ти станат яко лесни.

Между другото е спорно коя от двете концепции е по-трудна... за мен по-лесната е тази, при която имам "гарантиран" успех в даден момент, тоест Sekiro. В Dark Souls можеш и часове да блъскаш - 5-6-7 пъти оставяш боса на един удар, след това 15 пъти те убива в началото и се деморализираш, връщаш се на кота нула и се чудиш какво се случва.

Според мен зависи от самият начин на игра. Ако играеш агресивно, то Секиро и Bloodborne ще са ти по-лесни. Даже в Секиро ключът към победата над много от босовете е да си по-агресивен от тях. Примерно наскоро се бих с Демона и го убих сравнително бързо- навирах му се в ташаците и не го оставях да се отдалечава, а за огнените атаки ползвах чадъра и му ги връщах тъпкано. Но като цяло Демона си е жив соулс бос. Подобно на Bloodborne умирах много на първите босове докато не свикна с механиките на играта, след това повечето падаха максимум до 5-тия опит (освен тези от DLC-то )

Точно там е работата, че с обратен знак това е "гарантиран неуспех" Ако има един-единствен, точно дефиниран начин, и човек sux на него (или не го кефи и не желае да го научи), няма минаване

Е, това е така, да. Ако не те кефи идеята на дефлекшъна, шансът да минеш Sekiro е... малък. Ся погледнах в тубата, естествено има такива рънове, ама... от мега изродите, дето правят и големите извращения на другите Souls-ове. Макар че все пак в тази игра е разбираемо защо са я направили така, ако не ти зависеше всичко от дефлешъна, Sekiro нямаше да е Sekiro.

Това е, че старите игри имаха по-скоро механична трудност и нямаше гаранция, че изобщо някога ще ги превъртиш, ако не прибегнеш до чийзване или чийтване. Модерните игри се опитват да не оставят никого по бели гащи, в което също няма нищо лошо. Да, Souls игрите винаги имат трудност от типа на "стига да знаеш какво да правиш, не е толкова сложно" - моментът е да стигнеш до момента, до който да знаеш какво да правиш. А докато това се случи може да ти се струват безумно трудни.

П.С. Като се сетя по аркадните машини какви мега нечестни игри имаше - бяха си нещо като ранен вариант на Ultimate Team, само се опитваха да ти изядат жетоните. На Кадилаците като се замисля - когато някой беше малко по-добър или стигаше до последните нива се събираха баси количеството хора да го гледат, щото никога не ги бяха виждали. Сега за добро или лошо е друго... едно е да имаш и нервите, и времето да преиграваш по 10 часа на ден, друго е да си одъртял и по-сприхав и да искаш нещата да стават по-дълго. Въпреки че някои игри могат да са нечестни и все пак да те привличат сериозно към себе си.

И едно клипче по темата за трудните игри през '90те
Малко от тези съм играл и нито една не съм я минавал. Това за Lion King и Disney беше брутално

Тоя Driver туториал като хлапе, нещо от типа на 9-10-годишен, ме удари адски лошо. Най-малоумният туториал евър.