Дори и ако си представим, че нямаше нагли микроплащания, то Need for Speed: Payback пак си остава рейсър без вдъхновение. Думи, с които можем да опишем прекалено много заглавия от серията в последните години.

Визуално нямам оплаквания - поне от версията на Need for Speed: Payback за PlayStation 4. Специално детайлите на автомобилите и опциите за визуалн промени заслужават похвали.

Саундтракът ми хареса. Да не повярва човек. Наборът от парчета е отличен и ми напомни за игри на EA отпреди над десетилетие.

Не съм сигурен дали не можех да сложа и сиво тук, ама специално заради микроплащанията - червено. Изисква се прекалено много ненужен фарм за съвсем излишни неща в Need for Speed: Payback. Заради отвратителното AI почти никое състезание не е приятно - абсурд за рейсър.

Поредна стъпка в грешната посока за Need for Speed серията. И без микроплащания франчайзът беше в посредствена до лоша форма. С тях... ужас.

Можеше ли потенциално Need for Speed: Payback да бъде приличен аркаден рейсър? Говоря ако не беше опикан отгоре до долу с микроплащания? Отговорът на въпроса не е лесен. Понеже играта е опикана с микроплащания. Но ако се замисля – вероятно ревюто ми щеше да е в тона на онова от 2015 година за играта, наричаща се само Need for Speed.

Понеже в своята есенция Payback е копи и пейст на предходното заглавие с не чак толкова големи разлики. Реално най-големият проблем на Need for Speed (2015), онова, което хората хейтеха отвсякъде и разработчиците Ghost в крайна сметка леко пооправиха – отвратителния изкуствен интелект – в тазгодишното издание си остава абсолютно непроменен. И все така гнусен. А той, съчетан с микроплащанията, успява да направи най-лошото в един рейсър – превръща самите състезания не в удоволствие, а изпитание за нервите.

Не казвам, че не прекарах някои приятни часове пред Need for Speed: Payback. Но иронично те бяха някакво подобие на GTA или игра от ролевия жанр – в които просто си обикалях (сравнително) отворения свят, събирах чаркове за нови автомобили и ги ъпгрейдвах. И в момента, в който трябваше да се състезавам... започваха псувните.

Но без да раздувам увода ще стартирам направо с историята. Какво имаме в Need for Speed: Payback? Понеже нали вече е задължително за рейсърите да имат сюжет, понеже това е нааааай-важното за жанра...

Значи действието се развива във Fortune Valley – локация, която в своята есенция е Лас Вегас с различно име. Поемаме контрола над трима основни персонажи, всички от които еднакво безлични – Тай, Мак и Джес.

В началото на кампанията те се опитват да откраднат автомобил от The House – вездесъща организация, пуснала пипалата си дълбоко в целия Fortune Valley. Тя има не само внушителен финансов ресурс, но и моментално може да призове полицията на своя страна, която й служи като доста ефективна бухалка.

Та опитът за кражба на нашите хора се оказва провал след супер драматично предателство. Тогава нашите хора си казват – „Ей ся ще видите, The House” – и решават с помощта на друг персонаж, наречен The Gambler – да обезглавят престъпния картел.

Чрез улични състезания. Защото... Need for Speed: Payback е рейсър?

И естествено с течение на кампанията се разкрива огромна конспирация, достойна за епизод на Инспектор Гаджет. Абе, накратко историята е пълна лудост. На някои моменти цялостната й абсурдност започваше да става откровено забавна. Но по-често си беше тъжна.

Тъй като съм сигурен обаче, че никой не е очаквал нищо повече от тотална нелепица откъм кампанията, то продължавам с пълна сила към геймплея.

Тримата главни персонажи контролираме не само в сингъл мисиите, но и през цялото останало време – в зависимост от типа возило, в което се намираме. А категориите в Need for Speed: Payback са пет.

Джес е специалистка в една от тях – тежки автомобили, които нанасят големи щети на ченгетата при сблъсък. Возилата са и много ефективни в разблъскването на уличния трафик (едва ли има нужда да казвам – супер нереалистично ефективни... дотолкова, доколкото 2-тонни возила биват изхвърляни като картотени кашони).

С Джес минаваме „баш мисиите“ от основната кампания. Онези, които ни разкриват сюжета на Need for Speed: Payback. Макар че трябва да отбележа, че в някои моменти има ситуации, в които последователно поемаме контрола над всички персонажи – барабар с типовете автомобили, в които специализират. Трябва да кажа, че това бяха най-яките за мен периоди от играта. Те са реализирани в духа на Fast and Furious филмите, залагайки на крайно нереалистична бомбастичност... и се получават много яко.

За съжаление тези мисии са сравнително малко – вероятно се броят на пръстите на едната ръка. В другото време с Джес бягаме от полицията, развеждаме хора от една точка друга за определено време и тъй нататък. Абе накратко – своеобразен уличен Time Trial с много полиция.

Тай, който е нещо като основният персонаж, е рейсинг специалистът. С него участваме в „класически“ състезания – в които има още 6 или 8 автомобила край нас, а ние трябва да завършим първи. Освен в рейсинг дисциплината с Тай можем да участваме и в драг гонки.

Мак от своя страна е дрифтинг и офроуд маниак. Той се отличава с особено отвратителния си и дразнещ британски акцент, като в Need for Speed: Payback се води за „бомбастичния“ и колоритен персонаж, но реално е най-трагичният от тримата. Печелейки с малко пред Тай. Джес, може би заради леко по-адекватното си (но все пак слабо) озвучаване е най-лицеприятна.

За съжаление в отворения свят мисиите за Тай и Мак са огромното болшинство. Ние трябва да се състезваме с различни групи улични рейсъри, минавайки серии от мисии, във финалната от които обикновено побеждаваме техния лидер. Когато се справим с всички налични секции – драг, рейсинг, дрифт и офроуд – се отварят нови основни мисии от кампанията. След тях пък се отключват нови предизвикателства в същите тези четири категории.

И тук идва едно от основните неща в Need for Speed: Payback. Рейсингът просто не е забавен! Офроудът и уличните гонки със съответно Мак и Тай бяха сериозно изпитание за нервите. Причините? Две и то съчетани адски преебано. Отвратително AI плюс loot кутии.

Изкуственият интелект е едно към едно с онова, което беше в Need for Speed (2015). Яко rubberband. Което означава, че точно като „ластик“ когато дръпнете напред AI-то се засилва с космическа скорост. Изключително забавно е, когато се движите с 300+ километра с някой таралясник и изведнъж ви изджасат отзад с примерно 450+. Яко фън.

Но още по-дразнещото е, че един път стигне ли до първата позиция поведението на AI-то започва да се влияе адски много от ъпгрейд системата на Need for Speed: Payback, която пък е обвързана с микроплащанията. За какво става дума?

Автомобилите в играта имат рейтинг между 100 и 400. Очевидно стотачката е за най-големите бракми или антични олдскул машини, които няма как да се мерят по конски сили, ускорение и максимална скорост с топ возилата днес. Във всяко състезание, в което участваме има препоръчителен рейтинг.

И тук идва уловката. Ако сме под този рейтинг – дори и с 10, 15 точки – то осезаемо се усеща как AI-то просто ни издухва от задни позиции. А окупира ли един път челото – просто не го пуска, дори и на Normal. Чисто каране, тинтири-минтири – няма никакво значение. Ако автомобилът ви е по-слаб, то единственият ви шанс е да стартирате с нитро в началото, да хванете първата позиция и след това да препречвате пътя на всички опоненти. Което понякога работи – при по-тесните състезания. Но ако пътят е широк... често става или почти невъзможно да биете, или адски дразнещо.

Да, с късмет и много опити нещата стават. Понеже изкуственият интелект е доста тъп и нерядко прави огромни грешки, изпускайки завои и блъскайки се в стълбове. Но в общия случай виждате как ви издухва, вие карате перфектно – но AI-то лети напред и нерядко като танк изхвърля насрещния трафик, без да забави изобщо.

Преследването на минималния рейтинг за влизане в състезание (и по-често надскачането му с едно 10, 15, 20 точки, че да има нещо като „удоволствие“) е най-гнусната част в Need for Speed: Payback. Вие трябва да фармите тъй наречените „speed cards”, защото какво друго е по-подходящо за един рейсър освен това ъпгрейдите на автомобилите да се случват с шибани карти?

И то те на всичкото отгоре са в скромните шест категории – две за двигателя и по една за скоростна кутия, чип, турбо и ауспух. Това е всичко. Екипирате карта в категория – получавате бонусчета. И те дори не се отнасят за нещо специфично. Ако една карта за ауспуха има същите статистики като тази за турбото, то ще получите идентични ъпгрейди.

Всъщност системата не е някаква наука. Всяка карта си има чисълце, показващо нейното ниво. Началното е първо, а максималното... 18 май? Нещо такова. Колкото по-висок е левълът, толкова повече се увеличават конските сили на вашия автомобил, ускорението, максималната скорост и времето, за което взима четвърт миля (да, последното е отделна статистика от първите три).

Останалите стаистики на автомобила ви включват капацитета на нитрото, спирачките и времето на летеж и приземяване. Те не се влияят от нивата на speed картите – ъпгрейдват се само с бонусите на тях. Които са ускорение, крайна скорост, спирачки (влияе и на силата, и на response-а), въздушно време (влияе и на airtime, и на landing), нитро (влияе и на капацитета, и на силата). Именно и от това идва своеобразната рядкост на картите в Need for Speed: Payback.

Всяка от тях може да включва до три бонуса. Логично „празните“ карти са най-скапани, а онези с трио – определено яки. Най-редките карти – които в интерес на истината не са изрично упоменати като „редки“ и „легендартни“ например – се добиват на шанс след печелене на състезания или завъртане на ролетка. В магазина можете да си купите само карти с нула или максимум един бонус.

И тук започват по-деликатните моменти в Need for Speed: Payback.

Начините ви за добиване на карти са свързани единствено с грайнд. Като за капак гаранции няма никога. Печелите състезание, отваряте карта – тя може да има един бонус, може и да са три. Може да е по-ниско ниво от тези на екипираните в автомобила – може и да е по-високо.

Ролетката, която споменах по-горе се завърта със своеобразни фрагменти от карти. Те се добиват, когато счупите ненужна ви карта (или директно ги получавате от loot box-овете). При все, че картите не са никак евтини за купуване, то на вас ви остава единствено да ги фармите... а, да, също така ако не спечелите състезание няма да имате възможността да получите нова карта.

И ако си мислите, че нещата не завършват дотук – о, не, грешите. Картите в Need for Speed: Payback са не само не могат да се споделят между различни категории автомобили. Те не могат да се споделят и между возилата от един и същи клас!

Което означава, че можете да имате някое раздуто докрай Ламбо с карти на 18 ниво и разни такива примерно на 16-то, но те не могат да се екипират на някоя нова бракма, която сте си взели. Трябват съвсем нови карти за нея! Което означава, че в момента, в който решите да смените малко обстановката трябва... да фармите.

Още по-тъпото е, че грайндът започва от текущото ниво на автомобил. Примерно ако си отворите някоя американска класика, намерите първата Костенурка – то те са със стокови части на 1 ниво. Демек са пълни дървета и не можете да спечелите и първото състезание с тях. Но дори и вече да сте превъртели Need for Speed: Payback, то шибаната игра не ви дава да си купувате карти от високо ниво! Не. Отивате в магазина и хоп – там картите са с 2, 3 ниво. И вие трябва да фармите първите състезания, за да отваряте ранни карти, че периодично при всяко обновяване на стоката в магазините да стигнете до 4, 5, 6, 7, 10, 11, 12 ниво... с много въртене на ролетката или много грайнд.

Защо частите не се споделят поне между еднаквите класове коли? За да се мотивират геймърите да си купуват loot кутии, понеже това им е начинът за бърз ъпгрейд, естествено! Което е екстремално, екстремално гнусно. Въпросната Фолксваген Костенурка, която си отворих аз трябваше да ъпгрейдвам с пот на челото и много псувни, докато стане топ машина – определено не беше никакво „удоволствие“.

Едва ли има нужда да се казва, че освен огромен фарм всичко е оставено на шанса. Имате автомобил с добри статистики, но кофти ускорение например? Сори – няма как да таргетирате тази категория. Каквото ви дадат картите – такова, пичове!

В което няма нищо от онова, което мнозина харесват в рейсинг жанра. Напротив – цялата система на Need for Speed: Payback напомня на мобилна игра. В която трупате чисълца без никакъв контрол.

Нека все пак уточня, че микроплащанията не са мега криминални. Не са като тези от Ultimate Team. Реално ако ползвате едни и същи автомобили отначало докрай или пък купувате топ возилата – да, Payback не е толкова безумен, че да направи някой мега автомобил с рейтинг от 100 – то тогава даже не ви трябва и грайнд. Но всички знаем, че удоволствието е да си купим любимо возило, което не е задължително да бъде супер звяр, нали? Е, тогава Need for Speed: Payback ни подтиква към фарм (или луут кутии).

Но не само. Всеки път като фейлнем състезание излиза гигантски надпис, който ни посочва, че е възможно да не сме с нужния рейтинг и че трябва да преиграваме предишни предизвикателства, за да продължим нататък (като се намеква – „или платим реални пари за loot кутии и развъртим ролетката). Който е адски, адски дразнещ.

А най-тъпото е, че в момента, в който чисълцата ни станат достатъчно добри – AI-то се променя коренно. Возилото ни качва 20 конски сили на кръст и 10 километра максимална скорост, но изведнъж издухваме свободно компютъра, а той дори и да ни задмине – бързо намалява. Ето това е основната гадост в Need for Speed: Payback. Гнусният rubberband изкуствен интелект е реализиран като своеобразна бухалка за микроплащанията. Агресивността му зависи от нивото на автомобила. Умения? В класическите гонки ги пиши бегали. Там всичко е общо взето хазарт. Едно и също състезание може да се развие по десет различни начина – зависи единствено колко безумно ще е AI-то. Ако тръгнете да фармите за даден чарк например виждате явно как в един случай примерно за 2 минути и 10 секунди сте на първо място и печелите с 10 секунди, а във втория – за точно 2 минути едвам сте се додрапали до първата позиция. В един случай правите няколко огромни грешки и печелите, в друг карате абсолютно идеално и накрая ви издухват.

Именно и заради това казах, че нормалните състезания са изпитание за нервите. Просто прекалено много от тях е оставено на шанса и то с криминална цел – да се купуват loot кутии в сингъл игра. И то при положение, че AI-то беше толкова критикувано в Need for Speed (2015)...

Ако трябва да съм честен драговете например ми харесаха. При тях няма rubberband – от 20 опита на едно и също състезание изкуственият интелект ще завърши горе-долу в еднакви рамки. Разликите са в милисекунди. Този „класически“ подход определено е съвсем справедлив. Самите драгове са в духа на Need for Speed Underground заглавията – трябва в точния момент да смените скорост, в замяна на което получавате нитро, с което да издухате опонента. В общия случай ако не уцелите зелената зона поне два пъти нямате шанс за победа при равностойни коли.

Кофтито е обаче, че драговете не са чак толкова много на брой.
Що се отнася до дрифтовете, те – също както и в Need for Speed (2015) - по мое мнение са мега дървени. Удоволствието ми от тях общо взето възлиза на нула. Чат-пат при подходящо трасе се случваше нещо забавно, но в общия случай ми се искаше да ги мина възможно най-бързо.

Реално чак сега, когато написах немалка част от ревюто, се усещам – почти целият основен геймплей на Need for Speed: Payback не ми е донесъл удоволствие. А именно – уличните гонки, офроудът и дрифтовете. Единствено малкото на брой драгове и мисиите от основната компания с Джес.

Защо тогава почти обмислях в даден момент да вкарам Need for Speed: Payback в ънхейтабъл?

Може би отвореният свят. Който не е нещо особено и не е особено „отворен“, но пък ми беше приятно просто да си карам из него. И чат-пат да мина някое и друго предизвикателство – я дрифт секцийка в нищото, я онези моменти, в които полицията се опитва да ми направи засада, а аз трябва да открадна кашон с примамка и избягам за определено време.

Може би саундтракът, който е просто отличен и който ме изненада екстремално приятно ме караше просто да си шофирам, без да имам каквато и да е цел. Не, наистина – сигурно от десетилетие време съм чувствал подобен кеф от Need for Speed в музикален аспект. Акцентът на модерния хип-хоп е силен, което по дефиниция няма да се понрави на всички, а песните определено са на ниво. За разлика от Need for Speed (2015), в който музикалното оформление бих сравнил с бял шум.

Знам ли, може би и реставрирането на класически автомобили ми хареса. Това се случва чрез намиране на изоставено шаси и четири водещи части от возило, пръснати из виртуалната карта. Въпросните класики могат да се ъпгрейдват до максималното 400 ниво, като освен това някои от тях имат и уникални визуални ъпгрейди.

Реално и наборът от машини в Need for Speed: Payback не е никак скромен и ще се хареса на автомобилните маниаци. А също и различните опции за визуални подобрения на машините.

По дяволите, дори и връткането на ролетката, колкото и криминална да е – носи някакъв кеф понякога. Когато ни се паднат хубави карти за возилата, естествено...

...но реално всичко това е просто козметика. Не става дума за основната, гръбнакът на една автомобилна игра. В която самите състезания трябва да са приятни. Ами, подобно нещо не е налично в Need for Speed: Payback. В общия случай приятното за мен беше между отделните състезания.

Но когато трябваше да мина няколко поредни гонки... то се изнервях адски много. И очаквах единствено да приключат, колкото да отключа нови автомобили, да покарам с тях из картата, да ги ъпгрейдна... и пак да се повтори целият процес.

Реално Need for Speed: Payback просто е слаб рейсър. Управлението отново е мега аркадно и супер дървено. В сигурно 99% от времето нормалната спирачка не се ползва за каквото и да е. Всичко е ръчна. С чиято помощ влаковете в Need for Speed: Payback могат да сменят своя коловоз.

AI-то е досадно, а редките моменти, в които идва удоволствие са скриптираните мисии от основната кампания във Fast and Furious дух.

Накратко – за пореден път можете да си купите Need for Speed след някой и друг месец. Така цената да падне едно такова хубавичко. Да се балансира цялата тъпа система с loot кутиите. Всъщност EA вече пусна един пач и я вкара в някакви по-разумни рамки. След Star Wars Battlefront II скандала.

Но и да изпуснете заглавието – все тая. Серията отдавна е в състояние на свободно падане, а едногодишната почивка, която се даде на франчайза през 2016-а очевидно не е довела до нищо хубаво. Виждаме все същото обичайно изпълнение, традиционно за последните заглавия от серията.