Всъщност е редно да спомена още в началото, че макар и да съм изхарчил огромно количество от джобните си за жетони, потънали в търбуха на някой аркаден автомат с Cadillacs and Dinosaurs, играта цъках много солидно преди може би 8-9 години, когато се бях заел да кандидатствам (отново) за университет. Тогава си бях казал, че няма да си пускам никакви игри, за да не се разсейвам. Но пък на десктопа ми се мъдреше един емулатор с Кадилаците. Та в някои дни, когато си пусках тази аркада „за една игра“ се оказваше, че съм циклил 3-4 часа – повече време, отколкото съм чел. И това – ежедневно. Което говори за едно нещо... колко страхотна е формулата на Cadillacs and Dinosaurs.

Но какво всъщност е толкова доброто на Кадилаците?

На пръв поглед не говорим за нещо по-различно от множеството подобни игри, които можехме да цъкаме през 90-те години на миналия век. Двуизмерни аркади от типа на Streets of Rage и Final Fight, в които просто трябва да прекосим нивото от лявата до дясната част на екрана – като в процеса пребием куп противници и задължително някой тлъст бос. Може би онова, което различаваше Кадилаците е фактът, че играта хем не беше толкова трудна, хем и не е никак лесна.

Както знаем през 90-те години на миналия век имаше аркади, които бяха толкова смазващо трудни, че човек просто не ги цъкаше. В крайна сметка всеки жетон струваше пари... и човек искаше малко любовна игра, преди да бъде несъмнено преебан. Поне малко да си помисли, че кинтите, които майка му и баща му са дали, че да си купува ядене, а всъщност се харчат за аркадни автомати не отиват толкова бързо на вятъра. Е, дори и най-слабите играчи на Cadillacs and Dinosaurs можеха да стигнат поне до 5, а може би и 6 ниво от максималните 8 с един жетон. Което беше... мотивиращо.

От друга страна към края Кадилаците ставаха адски трудни и превъртането им с един жетон беше истинско изкуство (моят рекорд засега е с два – но от времената на емулаторите, тоест безплатният обяд). Така имаше един баланс, който малко аркади успяваха да нацелят.

[caption id="attachment_58525" align="aligncenter" width="525"] Да, добре знаете какво правя в момента, нали?[/caption]

И другият плюс вероятно е управлението. Дори и до днес Кадилаците се усещат толкова яко! Героите идеално отговарят на командите ви, няма я онази дървеност и забавени реакции, които помним в игри от началото на 90-те години на миналия век. Почти никога не усещате, че играта ви е прецакала евтино, че ви измъква жетончетата изпод пръстите. Вината си е... ваша и всичко опира до умение.

По дяволите, дори и сега, когато поиграх Кадилаците, че да прасна това ретро ревю се потопих точно както някога. В началото всичко е хахо-хихи, забавна работа, носталгийка, пуцате си напред, без да ви пука особено. Убиват ви там в средата на нивото някакви междинни босчета, че даже и обикновените глупаци – хич не ви и дреме. И хоп в един момент, в който се поприсетите как точно се играеше идва... нахъсването. В което искате да си върнете старите умения. Да превъртате Кадилаците с 2-3 жетона всеки път. Да не ви убиват от нищото. Взимат ви живот прекалено рано? Рестарт, разбира се! И така докато не установите, че носталгията в един момент е изчезнала и погинала, а вие се връщате в пълна сила във времената, когато биете тупалки на аркадата, понеже сте загинали, а пък лелката отзад ви се кара, че блъскате.

Ах, Кадилаците.

Но всъщност защо играта се нарича Мустафата? И защо много хора я помнят по този начин? Заради един от четирите героя в Cadillacs and Dinosaurs – Мустафа. Който беше толкова често избиран да се играе с него, че вероятно някои хора не са знаели, че има и други персонажи. Човек да види нещо различно от него в Кадилаците беше цяло явление – а някои едно време го виждаха и като симптом за бъдещо ментално заболяване. „Ти защо не играеш с Мустафа... какво ти има, много ли си падал на глава като бебе?“.

Естествено всички играеха с един герой, защото беше най-силен. Споменах по-рано за превъртането на Кадилаците с два жетона? Е, беше с Мустафа (разбира се). Нещата опират до едно нещо – основното му движение, изпълняващо се с двойно натискане на посока и удар. Което е с много по-ефективно от тези на всички други герои - онзи скок с двата крака напред, който няма как да не помните, ако сте виждали и един път Кадилаците. Най-вече защото покрива огромна дистанция и минава през атаките и на много противници, и на доста босове. Съответно играта ставаше доста по-лесна с него. А когато инвестираме реални пари за всяка игра трябваше да търсим ефективност, нали?

Иначе Мустафа е „бързият“ от четирите героя в Кадилаците. Освен това имаме още три – умел, силен и балансиран.

[caption id="attachment_58517" align="aligncenter" width="525"] Движенията на Хана - незабравими[/caption]

Кой е телето можете да видите веднага от началния екран – стероидната машина Мес. Той нанася най-големи щети на противниците, но за сметка на това е най-бавен. Което го прави вероятно най-слабият в играта – или поне според мен. Трябва ви най-добро пласиране из бойното поле с него и доколкото премазвате противниците много бързо... то грешките се наказват брутално.

Балансираният персонаж – Джак – винаги е бил личният ми фаворит. Той не е толкова бърз като Мустафа, не нанася щетите на Мес и не използва толкова умело предмети като Хана, която оформя карето персонажи. За сметка на това обаче балансът между всички останали идва добре. Особено и като се има предвид, че движението с два пъти посока плюс удар – подсечка – е доста добро и макар да е на къса дистанция не може да бъде прекъсната от доста обикновени противници и босове. Всъщност трябва да се замисля кои движения я прецакват... но май не са много.

И последно – Хана. Която може би е сред първите пикселирани копнежи на всички от нас, които прекарваха скандално дълго време из аркадите в детска възраст. Наред със Соня от Mortal Kombat и Чън Ли от Street Fighter. Хана има най-ниските щети в Кадилаците и прилична скорост, но нейният плюс е, че използва оръжията в играта най-добре. Което ще рече, че нанася внушителни щети с тях. Толкова високи, че е възможно почти да претрепете някои босове само с някое узи или рядката M16-ка, при чието появяване всеки то нас изтръпваше от кеф. По дяволите, чак и до днес още изпадам в екстаз като я видя на паднала от някой варел или противник! Някак обаче специалното умение на Хана не е от чак такава важност, особено в нива с по-малко оръжия. А и движението с два пъти посока плюс удар на Хана – адски важно в Кадилаците – е адски посредствено. Ама поне половината удари на героинята са като пози за еротичен календар!

[caption id="attachment_58522" align="aligncenter" width="525"] Чудех се дали да не оставя Мустафа нарочно извън скрийновете за играта... ама айде, от мен да мине![/caption]

Тъй или инак особен баланс в играта нямаше откъм персонажи. Кой ли пък знае – може би Capcom са го направили умишлено – някой незапознат да избере онзи, който го кефи. А не Мустафа. Но пък какво от това – поне в ерата на емулаторите нищо не ни пречи да цъкаме както ни падне. Когато не даваме пари!

Иначе целият геймплей включва супер позната формула за аркадните 2D сайдскролъри. Чрез класическите ритници и юмруци вие трябва да раздавате правосъдие за всички, които се изпречат пред вас. А гадове – колкото щете! Всеки от които с цветистите си названия като „ножарите“, „маймуните“, „дебелаците“ и тъй нататък. Естествено произлезли от нас, геймърите – типовете противници си имат някакви имена, от които никой не се интересуваше!

Освен на тупалки нашите четири героя разчитат и на друго – купищата предмети, които падат из играта. Включително огнестрелни пушкала като узита, помпи, пистолети и базуки, взривни вещества като динамити и гранати, а също така и ножове, че даже понякога и камъни. С всичко това можете да гърмите, колите, замервате или налагате вашите опоненти. И както споменах вече – Хана е най-добра във всичко това. Но това не значи, че с останалите герои не трябва да ги ползвате... напротив.

[caption id="attachment_58516" align="aligncenter" width="525"] Връммм... едно от най-запомнящите се нива в игрите за аркадните автомати[/caption]

Самите гадове имат по около 3 различни атаки, като всеки, цъкал Кадилаците несъмнено знае наизуст. Това обаче никак не означава, че играта някога става елементарна. Винаги можем да бъдем изненадани, особено когато 5-6 различни типа противници се явят на екрана и започват да се засилват към нас, да ни ритат, бутат, налагат, стрелят, хвърлят ножове и по нас и прочее. В тези ситуации рефлексите ни и способността да вземем правилно решение в ситуация, в която ни маризят от няколко страни е от ключова важност. Включително и да ползваме магията ни – нещо супер познато от старите сайдксролъри. Иде реч за движение, което ни взима част от кръвта при изпълнение, но ни дава кратко безсмъртие и удря всички противници наоколо. Нещо, което е за предпочитане пред това гадовете да ни набият няколко тупалки.

А в Кадилаците лошковците никак не се церемонят. Някои междинни босове могат да ни вземат и 2/3 от кръвта с комбо от няколко удара, ако не внимаваме. Всъщност дори ако попаднем в кофти ситуация между няколко противници и можем да бъдем пребити за нула време. Но да, нищо не беше особено лесно едно време! Въпреки че гадовете винаги идват по един и същи начин в еднаква конфигурация, то и след десетки, че и стотици часове пред играта все пак можем да бъдем изненадани.

Естествено в Кадилаците има и системи, които всеки, който ги е цъкал помни до сетния си дъх. Например това да пренесе узито от второ ниво от първия варел, който виждаме в него, та чак до боса – съхранявайки прилежно мунициите. Или да събере точките, скрити зад някои храсти и дървета извън полезрението ни... да, всички знаем къде се намират! (И отново типично за старите игри, събирането на точки не беше просто някакъв „ачийвмънт“ или обикновено мерене на пишки – при натрупване на определено количество получавахме тъй важните допълнителни животи. Макар че винаги е яко точно твоето трибуквено съкращение да стои срещу най-високия рекорд...)

Разбира се е налично и трето ниво с Кадилака, в което можем да призовем титаничното американско возило да ни помогне за преодоляването на тази карта. Която реално е екстремално трудна, ако решим да се направим на печени и да минем пеша по нея! Но както казах и назад – когато не даваме кинти за дадена аркада, то е доста по-лесно да се почувстваме в приключенско настроение и да правим каквото ни падне!

Всъщност е редно да спомена, че Cadillacs and Dinosaurs е базиран на комиксите със същото име. В тях куп катаклизми принуждават човечеството да се укрива под земя в течение на 600 години. Излизайки след толкова време се оказва, че макар и земята да се е възстановила откъм природа, то изчезнали праисторически видове, включително и динозаври мистериозно са се възродили и странстват из планетата ни. В резултат остатъците от човечеството трябва да се справят както могат – особено и при положение, че почти всички технологии са били изгубени за тези 600 години. Което ви дава отговор на въпроса „Защо динозаври“, а пък ако се запитате „Защо кадилаци“ – Джак е механик, който реставрира возилата, за да могат да се ползват в постапокалиптичното бъдеще на комиксите и играта.

А, да, като стана дума за динозаврите – в общия случай те са неутрални в Cadillacs and Dinosaurs. Просто си странстват и толкоз. В някои случаи обаче ако попаднат в средата на мелето и са ядосани ще започнат да атакуват и вас, и човешките ви противници. В някои случаи ако подцените някое меле се получава един такъв безумен хаос, от който е адски трудно да се измъкнете, без да бъде бастисан някой от ценните ви животи.

[caption id="attachment_58518" align="aligncenter" width="525"] И всички помним точно този екран, нали?[/caption]

Но едно е сигурно – обстановката е достатъчно интересна и уникална, че човек да я помни кажи-речи вечно. Макар че като се замисля научих сюжета на Cadillacs and Dinosaurs десетилетие и половина след като го цъках здраво на аркадите... вероятно защото в детска възраст малцина знаеха достатъчно добре английски. А които го разбираха предпочитаха да си измислят някакви абсурдни истории, колкото да си направят ташак с останалите, отколкото да им разкрият какво се случва наистина в играта...

В крайна сметка в един як неделен ден като вчерашния поцъках тази страхотна класика... и никак не ме е яд. Само леко ме е страх да не ме завладее, както винаги успява... и не започна да я преигравам, докато подобря постижението си от превъртане с два жетона!