CryEngine. Нужен ли е по-нататъшен коментар? Тук-таме има известни гличове, но нищо сериозно.Върви и изглежда достатъчно добре дори и на по-слабички машини. Гръм, бум, тряс примесени с нужното количество и качество музика. Малко патетично и повтарящо се на моменти, ама карай да върви. Подходът в Enemy Front е интересен. Можете да минете всяка една мисия по различни начини в зависимост от предпочитанията ви. За съжаление, обаче, AI е не дотам добре развит и в един момент му хващате цаката, което убива тръпката. За малко да отиде в хейт ревюта, но реално играта ми хареса. Само дето й липсва нужното количество зарибин, за да ме накара да я преиграя или пък да бързам да се прибера, за да си я пусна. В мен Enemy Front остави смесени чувства изразяващи се в едно просто “meh.” Ако нямате какво да играете, то заглавието не е лошо. От друга страна не предлага нищо съществено. Просто редица познати вече, добре изпълнени елементи.
Втората световна война е любимият ми период от съвременната история. Когато излезе първият Battlefield всички в компютърното клубче ме питаха каква е тази глупост, която играя докато два часа по-късно вече се караха кой да кара танка и кой да е на картечницата. Ех, спомени! Изненадващо за мен тази тема в гейминга бързо се изчерпа. И как няма? Основно, нещата се въртяха около десанта в Нормандия или битката за Сталинград, тук-таме разнообразени със събитията в Пасифика и Африка.
Тук ще отворя едно скоба. Втората световна война е крайъгълният камък, който оформя днешния ни свят. Неслучайно темата е експлоатирана в изкуството постоянно, обслужвайки какви ли не интереси. Това най-ясно може да се види в киното. За съжаление игрите също се ползват за прокарване на дадена пропагандна линия, което мен ме дразни до безкрайност. Все пак това следва да е неангажиращо забавление, а не инструмент на някаква малоумна полит-коректна линия. Докато играех Enemy Front доста често имах усещането, че си имам работа именно с такъв продукт. Разбира се, може и да не се съгласите с мен. Горенаписаното е изцяло плод на субективното ми мнение и чувството ми за справедливост.
И така, нека отново да поутрепем малко нацита, че не го бяхме правили от години. Главният персонаж в Enemy Front, в чиято кожа ще се въплътите, е американският военен кореспондент Робърт Хоукинс. Нашият човек пристига в Европа в търсене на голямата история на своята журналистическа кариера. Първоначално се запознаваме с него в разгара на Варшавското въстание през 1944-та година. Между битките, Хоукинс разказва на Козера, един от бойните му другари, как и защо е станал активен участник в борбата с нацистите. Така Enemy Front развива две паралелни истории. Едната вече споменах. Другата ни връща в току-що окупирана Франция през 1941-ва и след това ни разказва за различни съпротивителни движения из Европа, в които журналистът е взимал участие.
Като цяло Хоукинс е най-развитият персонаж в Enemy Front. Въпреки това е доста кух откъм представяне. Репликите са му скриптирани и по-скоро служат, за да ви предупредят, че следва някакъв екшън, отколкото да придадат плътност на характера. Щом ситуацията с главния герой е такава, то какво остава за останалите? Ами те са си чист пълнеж. Споменатият Козера например. Той служи само и единствено, за да му бъде разказана героичната история на американския журналист, биещ се за свободата на поробена Европа. Между Козера и Хоукинс няма никаква емоционална връзка от рода на бойното другарство или чисто мъжкото уважение и приятелство. Надявах се да има поне някаква романтика, когато срещнах французойката Аубрак от френската Съпротива, но и там останах разочарован.
С кухи персонажи не можете да очаквате и кой знае какво развитие на историята. Непрекъснато ще се сблъсквате с клишета, клишета, клишета. Също така постоянно ще знаете какво ще се случи по-нататък. Освен ако, разбира се, не живеете в пещера и не сте гледали нито един филм за Втората световна война или не сте играли нито една игра по темата. Което пък предполага, че едва ли ще четете това ревю.
И тъй като въпросното добива лека нотка на хейт ще продължа с положителните страни на Enemy Front. Едва след няколко часа игра се сетих на какво ми напомня играта. Ако сте играли първите Call Of Duty и Medal of Honor прекрасно ще знаете за какво говоря. Линейни мисии с куп противници и кинематографичен елемент. Разликата е, че тук можете да минете всяка една мисия по няколко различни начина. Дали ще тръгнете с рогата напред или ще се промъквате с нож в ръка си е изцяло ваш избор. Може да минете цели секции без да изстреляте нито един куршум. И тук ми светва първата червена анти-пропагандаторска лампа. Журналистът Хоукинс е нещо средно между нинджа, снайперист, Рамбо, Шекспир и папата. В зависимост от ситуацията е майстор-оратор, състрадателен мъжага или машина за убиване на нацисти. Всъщност какво ли се учудвам? Все пак той е американец. Там, явно, всички са такива. Абстрахирайки се от това, играта е забавна и наистина напомня старите класики за Втората световна война. Засегнатите събития също са интересни и малко известни на широката публика. Това е значителна новост, показваща, че в темата има още доста хляб стига човек да се поразрови в дебелите исторически книги. Въпреки споменатия ми афинитет към Втората световна война на моменти бях принуден да попрегледам допълнителна информация. За съжаление, Enemy Front не е кой знае колко забележителен продукт, че да възроди жанра изцяло.
Pseto по-скоро щеше да нахейти играта заради cover-shooter елемента й, но на мен не ми пречи. Както казах – става да се загуби някой и друг час след работен ден, без да се ангажираме много-много. Играта няма индикатор за оставащия ви „живот“ или нещо подобно. Като ви понашокат малко канчето, екранът ви става червен в ъглите, а звукът заглъхва, така че да спрете да се ориентиратe по него. Покриете ли се за няколко минути, магически се и възстановявате. Втората сигнална лампа светва именно тук. Хоукинс може да понесе доста пердах, в сравнение с противниците си, които обикновено умират от един-единствен куршум, стига той да не е в краката. Очевидно, освен гореизброената многофункционалност, американците се радват и на хитинова непробиваема кожа. Другият вариант е Вермахтът да е бил пълен с кривогледи или просто крайно неточни войници. Което обяснява защо германците губят войната, но пък тотално противоречи на идеята за господстващата немска раса. И въпреки това умирах често. Ако не си потърсех прикритие, или ставах твърде самоуверен, си го отнасях скоропостижно. От друга страна Enemy Front е многоплатформена игра и е много възможно този елемент да е разработен така именно с цел улеснение на конзолните играчи.
Подобни са ми предположенията и за AI. В битка, противниците търсят прикритие, но тактиката им се изчерпва с това. Липсват всякакви координирани действия, за да ви заобиколят или нападнат от всички страни. Понякога се случва някой враг случайно да метне някоя и друга граната по вас, но като цяло е рядкост. Съчетано с липсата им на точност, Enemy Front се превръща в една изключително лесна игра дори и на най-високата си трудност. Особено за обръгналите FPS-играчи. Освен за противниците ви това важи и за съюзниците ви. Постоянно се стига до ситуации, в които вие вършите цялата работа. Май това е вече третата сигнална лампа. Например немците атакуват ваши барикади, намират си прикритие и започват да стрелят по позицията ви. Съпротивата отвръща на огъня, но нито едните, нито другите се убиват един-друг. Избиването на немците е поверено на вездесъщия Хоукинс. В интерес на истината тук-таме някой безименен ваш другар умира скриптирано, но е рядко.
Битките като цяло радват. Ако се заинатите да играете stealth, играта ще ви предложи дари значително предизвикателство. Ще трябва, да речем, да съобразявате с какво да подмамите противниците си встрани от пътя им. Дали това ще бъде хвърлен камък или пуснат грамофон, е ваш избор и е нужна известна доза промъкване и тършуване по нивата. Много ме радваха и битките със снайпера. В типично Sniper Elite стил, камерата понякога проследява изстреляния куршум до попадането му в целта. Проста няма как да не изпиташ едно леко садистично удоволствие от това.
Друг плюс е взаимодействието с околната среда. То също е опростено доста, но отново иска известна доза промъкване и търсене. Камион спрян на наклон е перфектен за отвличане на вниманието, след като премахнете трупчето, спиращо самоволното му сурване надолу. Дали ще го направите с точен изстрел или с промъкване отново си зависи от вас. Така се получава едно леко чувство за интерактивност, но не се заблуждавайте – такава, в истинския й смисъл, липсва.
Изборът от оръжия е сравнително голям. Хоукинс може да носи до три различни, едно, от които задължително е пистолет. Ще се натъкнете на всякакви разновидности – от американския пистолет M1911, през немския шмайзер MP40 до вездесъщите картечница MG42 и противотанковия юмрук Panzerfaust. Преобладават германските пушкала, тъй като все пак вие сте Съпротивата и боравите основно с трофейно оръжие. Проблем с патроните едва ли ще срещнете, тъй като често ще намирате сандъци с муниции. Обикновено това се случва след всяка битка. Стана дума за оръжия, та се сетих за наличието на танкове в играта. За съжаление, те също страдат от гореописаните проблеми на AI и няма никакво значение колко ще се мотаете преди да ги унищожите. А това пък е крайно опростено и лесно, което малко убива тръпката и паниката, която се насажда от истерично ревящите партизани около вас. За предстоящото появяване на някой танк ще разберете по наличието я на Panzerfaust, я на коктейли Молотов, я на гранати. Целият въпрос е да нацелите машината веднъж или два пъти съответно спрямо въоръжението ви в момента. Тук отново няма никаква тактика, защото от която и страна да атакувате, танкът се спихва от две гранати/ два Молотов или от един Panzerfaust. Разбира се другарите ви се покриват като мишки и не правят нищо докато Хоукинс, като един истински Рамбо, сам-самичък не осигури победата в поредната битка.
Последният елемент, който аз лично претупах, са скритите по нивата тайни. Във Варшавскити събития, това са немски орли и символи на полската Съпротива. Последните трябва да изрисувате с тебешир на стената на определени места. В останалите мисии – само орлите. Ако ви се обикаля по нивата, това е нелоша закачка. Мен по-скоро ме дразнеше и набързо си намерих walktrough по темата. Дори по едно време забравих за съществуването им и си продължавах стремглаво напред. Така или иначе някаква реална полза от тях не видях, освен achievement-и и трофеи.
Не знам защо ревюто наклони към хейт ревюта, при положение, че не ми е това целта. Както казах играта ми хареса и то една идея над стандартния булшит, който наблюдаваме в момента. Има нещо в Enemy Front, което ми хвана вниманието и ме накара да я доиграя. Да, цялостно погледнато играта е повърхностна. И именно в това й е чарът. Лекотата, с която се играе също е бонус. На някои, аркадността на Enemy Front няма да се понрави. Ако, обаче ви се цъка нещо неангажиращо, нещо за разпускане, нещо за убиване на времето, Enemy Front е именно такова заглавие. Също така винаги е забавно да се гмурнете в един чист кино-гейм-свят. Е, Хоукинс изпълнява всяко едно клише, което сме виждали в кинопродукции като „Спасяването на редник Райън“ или „Враг пред портите“. Американският журналист е дори забавен в реднек-нелепостта си. Какво му трябва повече на човек, за да грабне купа пуканки и отново да спаси света от нацистите?
Още по темата
Но ако момчетата от CI имаха повечко пари,можеше да излезе нещо наистина добро.