A Way Out има своите добри страни. Но все пак - не мисля, че си заслужава...

Графиката е стара. Също така се вижда, че и split screen-ът си е оказал своето влияние - рендерирането на две съвсем различни сцени едновременно си иска своето от хардуера.

Саундтракът звучи прекалено "стоков" и не се отличава хич. Гласовата актьорска игра в най-добрите си моменти е едва посредствена, много по-често - лоша до плачевна.

Геймплеят не е задължително скапан. Напротив, по-скоро бих го нарекъл приличен. Върши си работата. Като за кинематична кооперативна игра... но лошото е, че "силната" страна никаква я няма.

A Way Out можеше и да е повече. Но някак изненадващо за мен онова, което не е трябвало да се прецака се е прецакало почти на сто процента.

Може ли split screen-ът да бъде част от модерния гейминг? Като самостоятелна концепция, предлагаща различен подход и при кинематичната част, и при геймплея. А не poor man’s multiplayer, за каквото го считам в съзнанието си?

A Way Out силно аргументира позицията, че split screen-ът има наистина какво да предложи. Днес, във времена, в които и хладилниците ни имат интернет, а сигурно и някъде из света има и тоалетна чиния с връзка към Facebook, която своевременно да известява нашите приятели дали чревната ни микрофлора е в достатъчно стабилно състояние.

A Way Out има своите плюсове откъм геймплей, по-конкретно начина, по който се опитва да извлече най-много от split screen-а. Понеже ако не знаете нищо за заглавието – то се играе при изцяло разделен екран. Сингъл няма. Ботове за помощ няма. Дори и да играете онлайн с ваш приятел – екранът пак ще е сцепен на две. И винаги ще виждате и Лео, и Винсънт – основните персонажи в A Way Out.

Огромният минус обаче е историята и сценарият. Които с пълна сила успяват да затрият всички положителни страни на A Way Out. И да превърнат заглавието в нещо, което мнозина от нас бързо ще забравят...

Но нека започна по съвсем обичайния за сайта ред. Със сюжета.

В A Way Out имаме на разположение два персонажа – Винсънт и Лео. Те са пандизчии, които се опитват да избягат от затвора – първият от двамата е по-резервиран и методичен, излежаващ присъда за убийство, а пък вторият – бомбастичен и е зад решетки за въоръжен гребеж.

В уводните сцени можем да видим как героите се запознават, като първоначално изобщо не се харесват. Но става ясно, че имат общ враг – един и същи човек е натопил и Винсънт за убийството на брат му, и предава Лео по време на сделка за краден диамант, заради което той бива хванат от полицията.

В който момент двамцата решават, че е най-добре да работят в комбина, за да избягат от затвора и отмъстят на общия враг – който освен всичко друго няма намерение да се спре пред нищо, за да види и двамата умрели.

Дотук няма нищо лошо, нали? Някаква игра в духа на сериала Prison Break?

В началото определено е интересно. Особено когато екранът се раздели и започнат да текат различни сцении от историите на двамата персонажи едновременно на тях. А първият як момент е, когато Лео е на път към своята килия и спре за момент, поглеждайки надолу – само за да се види Винсънт и група нови затворници, влизащи в пандиза. В продължение на десетина минути ние, геймърите, можем свободно да гледаме екрана на другия човек, с когото играем – но най-яко е, когато и двата героя влязат в една и съща сцена, но в различни краища и се спогледат. И още по-якото е, че играта не ни мести камерата автоматично, че да видим нещо „важно“ – тези детайли ги забелязваме случайно. Което ги прави толкова по-приятни.

Но тази магия, която ви описах горе с пълно темпо се „чупи“ тогава, когато персонажите почнат да си говорят. Понеже първият титаничен минус на A Way Out е сценарият. Който... е бездарен. Несъмнено това е едновременно и най-лаконичният, и най-точен начин да опише човек онова, което е налично в заглавието.

Диалозите чисто и просто вървят зле. Неестествени са. Клиширани са. Дотолкова, че с горе-долу в сигурно половината от случаите можете с пълна точност да предскажете какво ще си кажат след това персонажите. В много ситуации, особено такива, в които се говори с NPC-та, разговорите са тотален абсурд.

Цял живот съм пътувал в градския транспорт на София и съм чувал какви ли не безумия, често чудейки се is this the real life или просто фантазия, но A Way Out успява да достави нещо специално. Пример – трябва да разкараме някакъв човек от бензиностанция. Разговорът е горе-долу в следния вид:

-Докъде стигна този свят, цените на бензина са безумни.
-Да, наистина цените на бензина са безумни. Ама знаеш ли, надолу по пътя има бензиностанция с много по-ниски цени.
-Ау, наистина ли? По-ниски цени?
-Да, наистина. Много по-ниски цени!
-Отивам в тази бензиностанция. Благодаря ти, приятел!

Особено и след като три минути по-късно трябва да разкараме друг човек от същата бензиностанция и разговорът е:

-Жаден съм, но тук бирата е много скъпа.
-Така е. Но знаеш ли, че надолу по пътя има друга бензиностанция с много по-евтина бира.
-Да бе, наистина ли?
-Да, на десет минути път е. (И NPC-то си заминава на тръс нататък).

Примерите за безумни диалози в A Way Out са много. Горе-долу – почти всички диалози. Които вървят горе-долу в духа на филми от типа на Командо с Шварценегер, ама без one-liner-ите. Да, знам. Ужас!

Нека кажа, че все пак A Way Out има някои силни монолози, а пък финалната част от историята също е реализирана на високо ниво. Откъм емоция. Разликата е толкова голяма, че на моменти се усеща така, сякаш играта е била правена от две съвсем различни студия. Цели глави от нея са като вкарани изкуствено, нашити като някакъв Франкенщай в основното заглавие.

Не само защото историята – която между другото се минава за 5-6 часа – изглежда крайно небалансирана откъм темпо. Мога да се закълна, че поне в половината от играта гласовите актьори зад Лео и Винсънт нито са в една стая, нито дори са чули озвучението на своя колега. Поради което множество разговори са... направо абсурдни. С интонации, сменящи се по такъв начин, че е прекалено видно, че актьорите вероятно са били на хиляди километри един от друг и не са се чували изобщо. Как тогава да повярваме, че Винсънт и Лео са на 1 метър разстояние и си споделят най-съкровените тайни?

Наистина има и прилично звучащи диалози. Основно между главните герои. Но те са... толкова малко и доколкото наистина във важни моменти, то пак усещането на нискокачествена игра няма как да не се усети. Окей, A Way Out се води за нещо от рода на инди. И все пак е под шапката на EA, все пак създател (който факт в Коджима стил ни се посочва на няколко пъти още със старта на играта) е Джозеф Фарес, когото познаваме с Brothers: A Tale of Two Sons. В този случай може да се очаква малко повече. Всъщност нека съм откровен – качеството на озвучаването в никой момент не е по-високо от това в екшън RPG тип Grim Dawn. В който жанр, както добре знаем, историята я има колкото да се отбие номера. Открай време.

А, да, също така гласовата актьорска игра на второстепенните герои в A Way Day е тотална катастрофа. Особено опитите да се докарат типичните акценти на тъмнокожите, италианокожите и ирландокожите жители на САЩ. Направо ситуацията си отива на българско шоу за таланти... ужас и безумие.

Нека ви кажа обаче кой е абсурдът. Че реално кинематичната стойност на A Way Out не е ниска! Въпреки ужасният сценарий и озвучаване. Определено може да се усети, че Фарес има опит във филмите – всъщност е режисьор на пет броя. И се вижда, че A Way Out в никой случай не е дилетантски направен откъм камера.

Напротив, в много случаи онова, което виждаме на екраните на Лео и Винсънт се преплита по интересен начин. Сравнително рядко двамата ходят един до друг – почти винаги единият трябва да мине по един път, а другият – по алтернативен, за да минем някоя зона. Split screen-ът не е един и същи винаги – понякога е разсечен вертикално, я понякога – хоризонтално. В зависимост от сцената, която се случва. Например при някои гонки с превозни средства, при които е важна широчината – тогава екранът се цепи като в олдскул рейсърите. От друга страна в шутинг сегменти имаме вертикално разделяне.

Не само това, но и в някои кинематични моменти имаме дори и тройно разделяне на екрана. Което влиза... между другото адски добре. Не само това, но ако в екрана на Винсънт се случва нещо важно за сюжета, то неговата порция се разширява, за да се фокусираме към нея.

Реално ако се замисля – чисто откъм камера A Way Out е на отлично ниво. Начинът, по който се менят сцените. Особено в някои екшън секции. Ъглите, по които се развива действието. Вижда се, че професионалист е бил отговорен за тях. И също така е видно, че геймингът може много да се възползва от филмовата индустрия – не говоря само за кът сцени. Вече има доста игри, в които те са реализирани на холивудско ниво. Говоря за обикновения геймплей. И при него ясно се усеща каква е разликата между обикновеното, даже леко самоукото, което често е положението в гейминга и... професионалносто.

Все пак – озвучението и диалогът са гръбнакът на един сюжет. Лошото им ниво в A Way Out се усеща ясно. А също така – цялостната история е адски клиширана. Измъкването от затвора се случва... много бързо. Сигурно за час и половина от шестте, за които се минава A Way Out. Това го пиша изрично – може би е спойлер... за да знаете, че не говорим за някакъв своеобразен Prison Break. Повечето време играта се развива „навън“. (Макар че, реално, самият сериал Prison Break в болшинството от времето си е извън затвора...)

А въпросният навън... е някакъв странен хибрид от препратки към екшъни тип Рамбо: Първа кръв, Танго и Кеш, Белязания, че дори и някои от Изкуплението Шоушенк... плюс съвсем безлични клишета от стотици филми, които сме гледали стотици, хиляди пъти през годините.

В прекалено много случаи само с влизане в дадена стая знаех какво точно трябва да се направи. С един поглед, без да се огледам дори. Просто си казвах – „Кое би било най-голямото клише в тази ситуация“. Това беше достатъчно. Само в шепа случаи имаше нещо, което леко да ни накара да раздвижим мозъчните си гънки.

Накратко – откъм история играта просто не си струва. Да, има един значителен обрат в края, който на мен ми хареса. На доста хора – не. Защото реално в него се залага много повече на изненадата, отколкото на логиката. И ако се замисля – краят откровено противоречи на онова, което сме гледали в пет-шест часа кампания преди това.

Както казах – за мен беше хубаво да има такъв туист. Поне едно нещо в A Way Out да ме изненада! Но все пак – това не спасява играта. В никой случай...

Но мисля, че вече дойде време да премина и на геймплея. За който... не съм сигурен дали има какво толкова да се каже. Понеже A Way Out е в крайна сметка адски къс.

Но накратко – в болшинството от времето заглавието представлява своеобразен модерен куест. В повечето време Лео и Винсънт разрешават пъзели в опити да преминат от една зона в друга. Повечето от които – доста лесни.

Да, наистина в някои случаи имаме няколко различни начина, по които да минем дадена секция. Също така в определени ситуации можем да преценим дали да решим някоя ситуация с подхода на Винсънт – дипломатично, или с Лео, при който всичко опира до грубата сила. Реално в болшинството подобни моменти няма значение кое от двете ще изберете, въпреки че чат-пат има и коренно различни сценарии (например дали да се промъкнем под мост, заобикаляйки полицията или да минем директно по него, открадвайки возило на куките и пробивайки си път в стил екшън от 80-те).

Хубаво е все пак, че с течение на времето A Way Out малко променя подхода си, като едва във втората си половина започва да прилича на онова, което е описано като жанр на корицата – „екшън-приключение“.

Има някои екшън сцени с преследвания и quick time event-и – прилично реализирани, гонки с мотори, директно вдигнати от последния Uncharted, а също и пуцалка, която е толкова безлична, лесна и бързо забравяща се, колкото можете да очаквате от кооперативен шутър. Е, не казвам, че няма някои силни моменти – например когато вашето гейм другарче се качи на някое високо място, хване снайпер и започне да пуца противниците отгоре, докато вие им отвличате вниманието фронтално.

Но като цяло – основният геймплей не е нищо особено. Реализиран е точно на нивото, на което можете да очаквате от подобно заглавие. Адекватно, сравнително забавно на моменти, върши си работата. Вижда се, че акцентът винаги е бил на историята, а геймплеят го има дотолкова, доколкото може да се каже – „Вижте, става дума за електронна игра“.

Да, има някои хитро измислени моменти. Както казах в началото – почти през цялото време (освен в кинематични кът сцени) екранът е разделен на две. В едни случаи само за Винсънт се развива историята, а в други – за Лео. Така понякога един от двамата играещи няма цел за изпълняване към пет, десет минути. В който момент вие имате възможност да обикаляте околната среда и да се заигравате с мини игри.

Те са най-разнообразни. Някои – откровено безсмислени, тип дартс (като можете да се състезавате с другия играч кой има по-висок резултат). Налични са и елементарни логически мини игрички, че дори и античен аркаден автомат (понеже действието се развива в началото на 70-те години на миналия век, ако не споменах това).
Този елемент от A Way Out някак разведрява общото настроение, което в общия случай е мрачно. Въпреки че аз и приятелката ми, с която изиграхме заглавието бяхме в разногласие до общо взето последния момент за едно нещо – дали играта е някакъв вид пародия. Тя твърдеше, че няма как нещо да е толкова фрапантно клиширано и почти комедийно лошо откъм диалози и сценарий случайно. И че ефектът е търсен. И една от сцените, в които Лео беше поставен в сайдскролърска перспектива и преби 15 охранители един след друг с почти морталкомбатски движения някак наистина намекваше, че Фарес и сие са опитали да сътворят пародия. На моменти. Кой знае, тънките препратки към екшъните, които споменах горе може също подсказват подобно нещо...

...но от друга страна адски тежкият завършек, сравним с най-драматичните кинематични игри подсказва съвсем друго. И лично за мен цялата кампания върви в един мрачен тон със сравнително лековати моменти чат-пат. Като откровено си мисля, че просто A Way Out си е толкова лош откъм сценарий и сюжет.

Адски интересно е всъщност, че Brothers: A Tale of Two Sons не предлага какъвто и да е диалог... явно за добро. А пък гордите надписи „Written and directed by Josef Fares”… с тяхната грандомания... стават прекалено смешни. Да, откъм режисура Фарес си знае работата. Но зле написаният, фрашкан с клишета сценарий, крепящ се на един обрат в края е просто дилетантски.

Всъщност някак неусетно отново се завърнах към кинематичната част на A Way Out. Но няма как иначе - все пак това е основата на играта.

А въпреки всички положителни отзиви - аз не смяттам, че говорим за нещо, което си струва. Да, когато цъкаш кооперативно е доста по-вероятно и най-тъпата игра да ти хареса. Биеш бири с някой приятел/близък човек, говорите си глупости. Само че уловката е, че в тези случаи и да махнеш играта - пак ще ти е приятно. Именно и на това разчитат повечето кооперативки в днешно време.

Имаше ли някои интересни неща, които представи A Way Out? Да. Има ли какво да научат други компании от заглавието. Бих казал да. Въпреки че то е в хейт ревюта.

Но историята и диалогът са непростимо зле, а геймплеят - просто посредствен. А, да, също така графиката си е възрастна, а анимациите - дървени. Саундтракът пък звучи така, сякаш е хваната някаква стокова музика от произволно място. Нищо отличаващо се.

Заключението? A Way Out е разочарование за мен. Не че съм очаквал много, не че го критикувам заради неща като графиката - неслучайно съм я споменал в едно изречение накрая. Ясно е, че малко заглавие не може да е отлично в някои аспекти. Но поне може да предложи по-креативна история и сравнително читави диалози... убеден съм, че произволен англоговорящ и за шепа долари би могъл да сътвори много по-силни диалози от наличните тук. Но явно Джозеф Фарес е настоявал в стил Коджима да направи всичко сам - или поне така да пише с големи букви. Е, това е и основният минус. A Way Out можеше да е почече.