В един ли друг момент от нашия живот – а понякога и целия – ние се опитваме да се докажем на някого. Независимо за какво става дума. Опит да не разочароваме родител. Желание да получим нечие одобрение. Че дори и качествено представяне на работното място с надежда за повишение.

Но има ли смисъл всичко това? Да търсим чуждото одобрение когато и да е? Да се доказваме пред другиго? Или това е просто една фаза от живота ни, след която трябва да преминем към нещо друго. А именно – да се доказваме пред себе си? Не е ли това една стъпка напред към личностното израстване?

Колкото повече се замислям, толкова се убеждавам, че това е самата истина. Ако получиш чуждото одобрение – окей. Но това никога не трябва да е самоцел и то поради куп причини.

На първо място – почти всички хора са егоисти. Нещата първо минават през тяхната призма, а след това се прави опит да се влезе в чуждите обувки. И то само понякога. При това положение, няма особено смисъл да се опитваш да докажеш нещо някому. Да му се обясняваш. Да му разкриваш защо си направил това или онова. Има ли смисъл, при положение, че човешкото мнение се променя трудно, да не кажа почти никога? И то най-често в ситуация, в която даден индивид се сблъска лично с нещо и се увери, че е истина? Има ли смисъл да обясняваш какви са мотивите ти, като често остават неразбрани?

За мен – не. Това е ненужен разход на енергия, а често и нерви.

Но каква тогава е алтернативата? В крайна сметка човек трябва да се развива, в противен случай не го чака нищо добро. Ако не се доказваме пред някого другиго, то какво остава?

Да, именно. Да се доказваш сам на себе си. Това за мен е най-добрият вариант. Не, че липсват негативните аспекти, както във всичко друго от този живот. Винаги има баланс и рядко нещо е изцяло хубаво или изцяло лошо.

Като основен минус на самокритиката и съответно самодоказването може да се изтъкне субективно мнение - нещо, от което няма как да избягаме. Тъй като човек обича да си намира оправдания защо не е изпълнил дадена своя цел, да се самозалъгва. Такова нещо като „обективност“ почти не съществува в този свят. Има ли човек, има и изкривяване на фактите.

И все пак, най-добре е да се опитваме сами да сме си съдници. В крайна сметка, никой друг не може да заеме тази роля – няма моралното право. Когато знаеш, че си се провалил в нещо, то на самият теб ти е зле. Не си излъгал някого, че си бил болен, че нещо ти е липсвало или че страничен фактор те е спрял.

Просто си казваш – провалих се.

Може да не си ходил безпричинно на фитнес или да практикуваш друг спорт. Може би си се отказал от някоя странична задача или метод за личностно подобрение, която си обещал пред себе си да свършиш. А може би си разочаровал други хора, пред които си поел някакъв ангажимент. Едва ли има особено значение.

Единственото важно е да докажеш пред себе си, че можеш да свършиш нещо. А ако не успееш – да не се оправдаваш. Просто да знаеш, че следващият път трябва да се случат по-добре нещата. И кой ли знае, може би това е един от начините човек да се охарактеризира като „израстнал“. Когато оправданията спират да са фактор, особено пред околните. А те по дефиниция винаги минават – при положение, че хората са малко или много егоисти, то е логично, че ще приемат аргументите им. Какво им пука защо си се провалил в това или онова?

От друга страна, ако човек започне да води откровена връзка със самия себе си - колкото и леко безумно да звучи това - то ще започне да се съди. Самият аз през годините съм си намирал куп оправдания за какво ли не. Включително и защо не съм изкарал последните ми няколко престъпно лесни изпита, за да си взема висшето образование. Оправдавам се пред себе си - трябваше да работя, нямах време, ала-бала. Или поне преди. Сега като тегля чертата просто знам - можех да положа малко повече труд и да проявя воля. Вината не е на околната среда... а изцяло моя.

От този момент нататък винаги се вклинявам в съзнанието си. Питам се - каква е причината да не свърша едно или друго нещо. Каква е логиката. Защо съм го направил? Мързел ли е било? Пиян ли съм бил в съответния ден или седмица? Уморен ли? Демотивиран ли? Гледам на себе си отвън - доколкото е възможно.

И оттам нататък опитвам да докажа на себе си, не някого другиго, че мога да направя нещо. Че имам мотивацията и силата. И толкоз. В края на деня или знам, че съм дал най-доброто от себе си и съм постигнал X резултат. Или знам, че съм скатал по една или друга причина и съм направил Y. Толкоз. Без оправдания - "Ама знаеш ли колко неща имам да върша, ама трябваше да мия чинии, контузих си оня ден крака, не съм спал, ала-бала". Защо? Теглиш чертата и му мислиш - имаше ли нужда да изпия три бири на екс, да ми тръгне вечерта на алкохолизъм, да не свърша нищо, на следващия ден да ме боли глава?

Може би съм имал нужда от малко разпускане? Окей - следващият ден обаче няма да скатавам. Ще си свърша нещата.

Ето това е. Доказваш се на себе си. А пък мнението на останалите? Какво значение има. И да се бориш, и да не се бориш за него - пак е извън контрола ти. Защо да се хабиш за нещо, върху което нямаш никаква власт?

Разбора се, самодоказването има някои големи дефекти. Ако човек започне да се престарава с него, това може да има и деструктивен ефект. Крайният работохолизъм например. Когато си поставяш прекалено много на чинията, но не само това - срам те е, че не си го свършил и следващият ден се стараеш още повече. Дори и да ти струва сън, дори и социални контакти.

Друг проблем на това човек да се доказва пред себе и да се съди сам-самичък е липсата на втора гледна точка. Нещо, което винаги е в плюс. Ако някой смята, че е безгрешен и има най-добрият поглед върху света, сравнено с всички останали - явно това е болен човек. Винаги е добре да разберем как ни виждат отстрани. Често действа отрезвяващо. Но и болезнено, ако ни се кажат неща, които не искаме да чуем.

Хоп, и пак се оказа, че човек не може изцяло да се доказва на себе си. Пак трябва в една или друга степен да се обърне към външно мнение - за каквото и да става дума. Ето, че за пореден път се уверявам - нищо не е черно или бяло.

Но пък едно нещо е изцяло сигурно за мен. Чуждото мнение не може да ни служи за ориентир. Най-често можем да се подхлъзнем по него... и нищо повече. Рядко можем да се надяваме, че някой се интересува на нужното ниво за нашето добруване и е достатъчно качествен съдник, за да смятаме мнението му за меродавно.  По-често това не се случва.

Разбира се, никой не е казал, че самите ние сме достатъчно добри съдници на себе си. Но пък ако човек се закопае по един или друг начин, не е ли някак малко по-добре да знае, че сам си го е направил? Че никакви външни сили не са виновни? А и в крайна сметка, ако постигнем нещо голямо, не важи ли същото правило? Няма ли да се почувстваме още по-добре?

Може би.