Винаги съм бил противник на фенщината, особено сляпата такава. Нямам идея защо – дали е нещо, което съм си изградил сам като мироглед или просто така ми е идвало отвътре още като дете.

Но с всяка следваща година ми става все по-трудно да разбера какъв смисъл има от това да защитаваш нещо сляпо без причина. Да „те боли”, когато някой футболен отбор загуби мач. Да лаеш за политическа партия. И т.н.

Особено в 21 век.

Да, вероятно преди 80 години да кажем е било друго.  Трудни времена, войни, бедност, глад. Хората са имали нужда от отдушници. Да бъдат част от нещо. И когато са отивали на футболен мач, то са виждали във футболистите себе си – бедните срещу по-богатите, католиците срещу протестантите. Северняци срещу южняци. Когато са участвали в политическа партия са виждали по-често хора от своята черга.

И това и ме позволявало да съпреживеят всичко. Да видят как самите те побеждават или губят – и в политиката, и в спорта. Да виждат истински свои представители на дадена сцена.

Но днес? Не виждам смисъл. Времената са прекалено различни. До такава степен, че фенщината остава някаква отломка от миналото.

Примерно политиката. Какво значение има БСП, СДС, ГЕРБ или нещо друго? Всички са буквално еднакви. Няма „ляво”, няма „дясно”. Едно и също обещават, едно и също правят. И не само у нас – дори в страни като САЩ с ясно изявени лява и дясна партия, положението е същото. Еднакви обещания, еднаква политика, независимо кой бъде избран. За разлика от преди 60 години например. Когато реформите при един традиционалист селяк републиканец и един хипи демократ са съвсем различни.

И какво? Може ли да се отъждестви човек с тези хора? Както е било някога? Друг път.

Или футбола да кажем – каква е разликата от единия до другия отбор? Особено пък в България? Все същите зализани манекени, в чиито речници думата „професионализъм” не фигурира. Плюс разни наемници, дошли от петнайста дивизия на Бразилия да се нагушат с пари и да си живеят живота тука, вместо да ритат срещу килограм кафе на ден в страната си.

И какво, трябва да плача и да се чувствам зле, когато един от тези отбори загуби? Какво символизират те – „Левски били свободата, ЦСКА не знам какво си”? Някога, може. По времената на родителите ни. По комунистическо.

Но сега имаме „манекени 1” и „манекени 2”. С които никой не се отъждествява. Както е било преди. Напротив. Повечето хора псуват футболистите за бездушието им и как взимат по 20, 30, 50 или дори повече средни заплати месечно, а си барат топките.

На тях ли трябва да съм фен?

Или на кое – може би на някой мобилен телефон? Apple или Samsung? Или нещо друго?

Истината е, че в 21 век фенщината е нещо остаряло. Поне аз я усещам така. Някаква реликва от миналото. Просто защото всичко в днешно време се е уеднаквило.

Повечето футболни отбори са еднакви и без идентичност. Същото е положението в политиката. В повечето технологични компании. В повечето компютърни игри, музикални парчета, филми. Да, изключения има. Но те са прекалено малко.

И тогава защо е нужно човек да е фен, да се пеняви за разни неща? Че да се стига даже и по-далеч – до физически конфликти и прочее? Не е ли именно това начинът да бъдем контролирани – да подкрепяме нещо като безмозъчни овце, вместо да бъдем фенове... на себе си?

Да гледаме онзи футболен отбор, който ни прави кеф,който се раздава и играе красиво? Да си купим телефона, който ни харесва най-много и който е най-добър в момента? Да играем онази електронна игра, която е най-качествена, ами не да слугуваме на поредици, които са ни запалили преди години?

Това наричам аз човек да е фен на себе си. Да не се кланя на поредното безлично корпоративно чудовище. Просто да се опитва да гледа нещата отгоре. Да се стреми към обективност. Което, смятам, е пътят към цялостното подобрение на нещата. Тъй като ако по-често не се правеха неща само заради принципа, само защото са навик, то може би в много сфери на живота подобренията щяха да идват по-бързо.