За пореден път се уверявам, че отговорът е „Да“. Или поне в някои сфери. Като интернет медиите. Не уважаваш ли своята дейност, никой няма да го прави. А с претупване на работата нещата достигат винаги до една и съща точка – гроба.

Защо пиша тези редове ли? Тъкмо тази седмица май бях съкратен от сайт за новини и ревюта на технологична тема. Все още не съм сигурен, честно казано. Заради това казвам "май". Явно дори и след година от живота ми, прекарана на дадено място не заслужавам елементарната куртоазия да ми се кажат нещата в очите. Особено когато е имало обещания за развитие и липса на критики за работата ми. Но това е друга тема.

Пиша тази статия от различна гледна точка. А именно – как един проект се развива без каквото и да е желание от куп хора. Ако започнем от управляващия директор, който наглед си кюташе месец за месец, без да търси начини за развитие. Преминем през рекламистката и достигнем до основния автор, в чиито статии имаше и все още има такова количество драстични правописни и технически грешки, че не е истина. И най-накрая бях аз – човекът, пишещ малко. Няма да лъжа, че съм се раздавал като за последно. Стремях се към професионализъм, но не влагах особена страст. Самата атмосфера ме потискаше.

Като четете горния абзац, бихте ли предположили, че въпросната интернет медия ще оцелее дълго? Вероятно бихте казали не. И се оказва, че истината е същата. Явно хората с пари са решили да намалят инвестицията си в нея. Разбираемо. Аз също се чудех се дават грешни кинти толкова дълго време. Окей, да беше някой малък сайт без пукнат грош бюджет. Ясно е, че се прави максималното с минимални ресурси.

Но пък щом една медия с бюджет от няколко хиляди лева да изглежда по-зле от страници, които се правят от шепа хора на ентусиастки начала... това е зле. И това всъщност е нещо, което съм срещал прекалено често.

Ако трябва да съм точен, три пъти.

Това е количеството сайтове, за които съм писал професионално. Под което разбирам да ми се плащат пари за целта. И трите имаха бюджети от по няколко хиляди лева месечно. Не бяха големи пари. Но пък ако трябваше да се съпостави качеството на продукта със средствата, които се влагаха... нещата не изглеждаха страхотно.

Логично е, че няма да разкритикувам своето собствено писане. Макар че признавам, че след първия сайт, в който наистина си вложих душата и сърцето и прекарвах доста извънработно време в подобряването му, в другите две работи не влагах същата страст. Някак когато близо 4000 хиляди статии, които си писал 2 години бъдат затрити с лека ръка, вече имаш едно наум.

И се оказа, че решението ми да не се раздавам е оправдано. Защо човек да хаби излишни емоционални ресурси, когато се занимава със самодейство?

А точно така мога да нарека много нашенски сайтове. В които е очевидно, че повечето хора, които са намесени в разработката им хич не се интересуват от качеството. Заболи са очи в някакви статистики на посещения, четат ги като дявол евангелието. Върши се някаква дейност през пръсти, колкото да се отбие номера.

А това си личи. Винаги. Когато става дума за каквото и да е... изкуство, без страст не става. Да, тук отиваме на една друга тема, която се е въртяла много време в главата ми. Дали писането – изобщо – е изкуство. Тъй като колкото повече хора могат с лекота да правят нещо, неговата стойност намалява. Шепа хора могат да рисуват, да пеят или да свирят качествено на музикален инструмент. Съответно изкуството им се гледа с едно око. От друга страна, всеки може да напише една статия. Което променя нещата.

Лично за мен, писането е изкуство. Включително ако говорим и за медии. И когато не се влага никаква страст, никакъв опит дадена статия да стане добре... това си личи. Човек съзнателно или не просто преминава към следващия сайт, ако попадне на някоя помия.

Съответно когато се подхожда със самодейство, нещата се прецакват. Типичен пример за това, че ако не уважаваш работата си, никой няма да го прави.

Когато главен редактор ти заяви – или покаже с действия – че за него правописът няма особено значение. Когато автори пишат с гъза си – буквално. Когато рекламистката провежда няколко телефонни разговора седмично с думите „дайте пари“ към някоя фирма, а това да се опита да приложи най-елементарните SEO методи, да сключи някое споразумение за споделяне на материали или нещо подобно – не.

И когато добавим много от компаниите, занимаващи се с дизайн, които са пълни кожодери и за най-минималната промяна искат една количка с пари и още по-дълго време за изпълнението на задачата... то цялата сценка се оформя.

Разбира се, трудно мога да говоря за всички възможни сайтове. В крайна сметка, бил съм част от три (което не е малко число, но и никак не е голямо). Но симптомите са прекалено еднакви. И бих предположил, гледайки други страници „отвън“, че положението е такова.

Тотална бездушност.

Естествено, болните амбиции на много шефове също са отделна тема. Хора, които очакват резултати от днес за вчера. Развиват нещо година-две-три, най-накрая се наиграват като деца и се отказват от определен проект. Дори и нещо да тръгне добре в даден момент, то отива в кенефа.

А когато се прави медия, която се очаква да печели луди пари и да има десетки хиляди посещения за година-две – и то с минимална инвестиция – нещата няма как да се случат. Още на ниво „концепция“ всичко е в кенефа. Дори и Facebook и Google не са били машини за пари при зараждането си. Трябвало е да мине време. Ако някой ще прави медия, трябва да планира разхода за 3 години напред... минимум. Ако не и 4-5. Ако прецени, че не иска да дава тези пари – няма смисъл да започва нещо.

И в крайна сметка какво се получава на много места? Имаме шеф, който иска небето. Имаме главен редактор, който лъже човекът над него, докато в същото време не прави нужното за развитието на дадена медия. Вместо това стои и си кюта в по-голямата част от времето. Той е просто работник на хонорар, нали? До него има рекламистка, която рядко върши нещо смислено и по-често цикли с празен поглед в съветите как да станем „маркетингови гурута“, вместо да... действа. И някак отдолу остават авторите, бачкащи за по 2-3 лева на статия. Което са към 300-450 лева на месец, ако приемем, че се върши работа, която отнема почти пълен работен ден... заради което нито качество има, нито в повечето случаи – страст.

Всичко това си личи в един продукт. Както и се вижда кога има професионализъм, кога има екип, който знае какво точно върши. И кога има самодейщина и безидейност, гарнирани с липса на желание за развитие. Което всъщност е най-лошото нещо.

Аз лично съм бил самодеец в много сфери – дори с този сайт съм. Но поне правя всичко възможно да се подобря. Когато липсва желание за прогрес... няма как и такъв да дойде. Който не играе не печели...

Да, определено ако не уважаваш работата си, никой няма да има респект към твоя продукт. Тъй като скатаването показва именно това - незаинтересованост, опит да претупаш нещата. Да вземеш кинтите в края на месеца и толкоз, пък следващите 30 дни ако пак мине номерът - идеално.

Вероятно и заради това нашенското интернет пространство в сериозна степен изглежда зле. И принуждава хората да посещават чуждите сайтове. Липсва респект към потребителя, на когото често се гледа като някакво кухо число. Посещение. И толкоз.

Разбира се, аз съм до някаква степен облекчен, че бях съкратен. Обиден ми е начинът, по който се случи това – без дори да ми бъде казано в прав текст. Отрязан достъп до администраторския панел и своеобразна прощална вечеря. При въпрос какво се случва към главния редактор – „А, нищо, преговарям с шефовете“. Аз лично вече знам какъв ще е отговорът.

Истината обаче е, че в България огромна част от медийните проекти – независимо от сферата – са нечия болна амбиция. „Да има сайт в интернет“. Хвърля пари без идея, в един момент му втръсва и край. Ако липсват хора с желание, със страст, нещата винаги имат еднакъв завършек.

Да, определено медийната сфера е нещо гнусно. На всяка крачка се срещаш с досадни позьори, некадърници и лицемери. А като имаме предвид, че заплащането е мизерно, борбата за кокала – да докопаш читава работа – е свирепа. Със зъби и нокти, без морал.

За щастие, имам реална перспектива да се пренасоча към друга дейност. Което чувствам като камък, който ми пада от сърцето. Вероятно мнозина се чувстват така – когато им омръзне да пишат статии за мизерни пари, когато им втръсне от мързеливите шефчета-всезнайковци и собствениците, които те гледат като кариес на червей.

Което и вероятно показва защо положението в доста медии у нас е кофти. При положение, че вероятно всеки с радост напуска тази гнусна сфера. Която може да ти донесе щастието да се занимаваш професионално с едно хоби... което наистина е страхотно чувство. Но това идва на прекалено висока цена.