По-рано тази седмица ми се случи нещо доста странно. Един от моментите, в които се замислям върху себе си и си казвам – „По дяволите, каква е причината да разсъждавам по този начин“. И за пореден път не намерих отговор. За какво става дума ли? Слух, пуснат във фирмата, където работя.

Ставаше дума за някакво анонимно писмо, в което се критикуваше подменянето на някаква си висша мениджърка. Пуснато до всички служители на фирмата. В него се разкриваха разни пикантни и очевидно непотвърдени подробности относно живота на новата шефка и това колко некадърна била като ръководителка. За старата се твърдеше, че била нумеро уно, машина-бог и интернет в едно и т.н.

Незнайно защо, в този казус веднага приех страната на анонимния служител, хейтещ безогледно. Въпреки че става дума за чиста спекулация. И то на всичкото отгоре свързана с хора, които не познавам. Нито съм виждал новата шефка по въпросния проект, нито пък подменената стара.

И в този момент се усетих колко несериозно се държа. Дори и само в съзнанието си да приемам страна в конфликт, относно който не съм запознат и грам. Но пък и се замислих колко адски лесно е даден слух да покълне в човек.

Просто ей-така. Едно писмо в обща служебна поща. Статия в популярен сайт, списание или вестник. И това е. Човек прочита нещо за някого, когото не познава. Интересно написано, увлекателно. Звучащо като истина.

Кратко след това го забравя. Но пък след месец вижда за първи път този човек – я на живо, я по телевизията. И си казва наум – абе, не беше ли тоя/тая, дето бях чел нещо за него/нея някъде? И хоп, една измислица се превръща в истина без човек дори да се замисли относно това.

Дори и аз, който уж се старая с цената на всичко да погледна всяко нещо от няколко различни страни, директно реших, че новата шефка в моята фирма наистина е некадърна. Вероятно немалко хора дори не се опитват да погледнат нещата под друг ъгъл и в подобни моменти приемат директно хубаво написаната, но вероятно измислена статия.

Но защо е толкова лесно на човек да повярва на някакъв си слух? Нещо непотвърдено, нещо, зад което не застава човек с лице. Който да каже – „Да, това са моите думи и ще ги защитя“? Нямам идея.

Ако се замисля, може би ще открия две причини. Първата е неприязън към нещо. Другата е класиката – завист. И доколкото второто нещо не фигурира в конкретния случай при мен, то първото – да. Растящо раздразнение относно лошото отношение на фирмата, в която съм изкарал немалка част от трудовия си стаж.

Съответно ми е толкова лесно автоматично да приема някакво анонимно съобщение за истина. Щом показва изстрадалия служител и лошия шеф. Вероятно това е първият и най-лесен начин даден слух да намери почва у човек.

Като се замисля, това важи не само за неприятните ми фирми, но и хората, които не ме кефят поради една или друга причина. Прекалено лесно ми е да си кажа, като чуя нещо лошо за тях – „О, да, това звучи баш като истина“.

Разбира се, в случая решението е класическото – човек или фирма да не се държат педерастки. Не, че това е някаква гаранция – винаги вечно има недоволни или и такива, които ще открият повод за депресия и драма дори и в най-малките неща. Ама помага.

Но най-важното ми се струва е едно – човек да не се подвежда толкова лесно. Независимо дали някой е педал и заслужава да бъде обхейтен или напротив, то истината е най-важна. А е наистина забавно колко лесно е да обсипеш даден човек с помия.

Едно анонимно писмо или статия някъде и хоп, ходи доказвай, че нямаш сестра. И докато е яко човек да е от „безопасната“ страна, то е възможно и в някой случай да се окаже и прецакания. А тогава със сигурност би помогнало, ако хората не се поддават прекалено бързо.