Честно казано, въпросът си е доста сложен. И може би най-важно е с каква идея влиза човек в спор. Тъй като като много неща, ако не подходиш правилно в самото начало... то само си чупиш нервите.

Според мен, най-важното при споренето е едно нещо – да не си мислиш, че можеш да промениш чуждото мнение. На пръв поглед това изглежда като първата и най-логична причина за влизане в подобен вербален конфликт. Но вероятно всички вие, също както и аз, сте се уверили, че това не се случва почти никога. Някой да каже: „Да, в грешка съм“.

Не знам дали причина за това е фактът, че като се нажежат страстите, разделите на мозъка, отговарящи за логичното мислене спират да функционират както трябва. Или просто егото на човек не позволява да изрече тези думи. Не знам.

Но този подход е грешен. И може да доведе предимно до крайно отрицателни чувства... и в двете страни.

Не казвам, че споровете не променят нечие мнение след време. И на мен ми се е случвало, и при други хора съм го виждал. Аз да се съглася с тяхна гледна точка, за която сме спорили и аз не съм се предал. Или те – с моя. Но почти никога не става непосредствено след спор.

Но ако премахнем този важен елемент, то какво остава при подобни сблъсъци? Не е ли прекалено малка... хмм... наградата... да променим нечие мнение евентуално след няколко месеца? Не е ли загубата на нерви и време прекалено голяма, за да влизаме в спор като цяло?

Бих казал да. Но аз харесвам споровете поради две други причини. Първата е, че те ми позволяват наистина да разбера мнението на даден човек. И втората – че научавам немалко нови неща. А това са си обективни плюсове.

Тъй като ако просто си говориш с даден човек, то виждаш само повърхността му. Както винаги. Горният слой на маската, която е сложил. Когато влезеш в спор, стига опонетът ти да не е прекалено „политически коректен“, то можеш наистина да разбереш мотивите му. Защо вярва в нещо, защо се държи по определен начин. А това си е плюс – аз винаги съм се опитвал да разбера как работят хората, какво им е в главите. Просто ми е интересно.

И споровете са един от методите за това. Не казвам, че участвам в тях един вид като „изследовател“ и т.н. Напротив – падам до най-ниските нива на спорове и се разпалвам толкова, колкото и опонента ми. Че и повече. Но пък в крайна сметка като охладнеят страстите, то мога да си извадя съответните изводи. Което е добре.

Освен това, заради спорове съм натрупал немалко обща култура. Която в някои случаи ми е помагала и в други сфери. Просто защото имам навика да излагам доказателства защо вярвам в нещо. Да се аргументирам. А когато един спор навлезе в „дълбоки води“, то съответно трябва да се потопиш още повече в детайлите.

Така ми се е случвало подробно да изследвам всякакви казуси, които са ми били интересни и за които съм спорил. Дали ще са исторически, дали ще е в кои държави по света има смъртни присъди. Независимо дали съм спечелил или загубил виртуалния спор, то съм научил нови неща.

Такива, които не бих чел в детайл, ако не бях разпален от спор. Виртуален или такъв в реалния живот. Което е сериозен плюс – винаги, когато човек обогати общата си култура, независимо какви са причините за това, е постигнал нещо много положително.

И към момента изводите ми клонят към това, че споровете носят предимно добри неща. Тук-таме обща култура, тук-таме разбираш чуждото мнение. Някой път даже може и да докажеш, че твоята гледна точка не е съвсем грешна пред другиго.

Но това далеч не значи, че споровете нямат адски отрицателни черти!

Ако говорим за интернет, то много често те губят много време. И човек просто се забаламосва, докато се опита да затапи „противника“. Не е истина просто колко часове съм изгубил за едното нищо и колко яд ме е било за тях. Време, в което съм можел да направя доста по-смислени неща! И да кажеш, че съм добил малко мозък – не съм. Ето, само наскоро пак бастисах 2-3 часа в кенефа за едното нищо.

А като добавим и факта, че някои спорове са... чисто и просто безсмислени... то положителните страни, които описах горе, директно изчезват. Примерно когато се спори за политика или футбол, няма как човек да се „обогати“ с нещо.

Ако говорим за реалния живот, то от друга страна спорът между двама човека може да стане досаден в един момент за останалите хора от дадена компания. Да, най-близките приятели се знаем много добре и ни е ясно в кой момент можем да оставим двамца просто да се чепкат. Но пък за някои „по-външни кръгове“, тъй да се каже, положението е странно. И най-вероятно досадяващо.

Така бих могъл да заключа, че споровете са като алкохола. Имат положителни и отрицателни свои страни, а най-важното е просто човек да знае в кой момент да спре. За да не хаби излишни нерви, да не хаби излишно време. Само дето точно както при алкохола, тези думи е много по-лесно да бъдат изречени, отколкото изпълнени.

В крайна сметка, аз си оставам привърженик на спора. С добрите и лошите му страни. Както и да изглеждам отстрани.

*Разбира се, редно е да отбележа, че като говоря за спор, имам предвид задължително аргументиран такъв. Понеже съм срещал много хора, които казват – „това е така, защото аз казвам, че е така“. Това е тъпо и безсмислено. Премахва всички положителни страни на един спор. И общо взето е метод, който използват разни капути, които или избиват комплекси, или си „изсират“ събраното психическо напрежение за твоя сметка. Което е скапано и ненужно.