Самият аз съм се оправдавал много пъти в подобен маниер. Пред някого другиго или още по-зле – пред себе си. Но с течение на времето осъзнавам, че това трябва да се избягва. И то поради една основна причина – грешката често пъти са нещото, което води до прогреса.

Да, човек може и да има късмет с дадени инициативи, които подхване. Независимо дали са в личен или бизнес план. Може всичко да се развие според очакванията. Но много често, това не се случва. И именно в тези случаи търсенето на оправдания идва като нещо много лошо.

Защо ли? Понеже на заден план остава едно много важно нещо – причината нещо да се случи. Което всъщност е най-важното нещо при един провал, при някое кофти стечение на обстоятелствата.

Защо събитията са се развили по съответен начин?

Държал си се зле с някого и това е довело до лош резултат? Не си проявил достатъчно сериозност в някоя инициатива? Не си бил достатъчно настоятелен или пък ясен при преговори за нещо? Забравил си да се концентрираш върху някой детайл, което е довело до кофти резултат?

Много често човек предпочита просто да припише вината на някое странично обстоятелство. Вместо да се вгледа към себе си. Където много често се крият първоизточниците на доста събития.

Например самият аз трябваше да водя преговори по една работа наскоро. Справих се откровено зле. Показах емоции, които не биваше, не размишлявах трезво. В крайна сметка изпуснах прилична финансова възможност. И си намерих оправдания... най-вече за пред себе си.

Но след подробен размисъл установих къде съм сгрешил. И това несъмнено ще ми послужи в бъдещи моменти.

Естествено, да се каже подобно нещо е много просто – „Учи се от грешките си“, „Ако не паднеш, няма как да станеш“ и т.н. Но както при всяка друга поговорка, реализирането на практика е много по-трудно. Отколкото нещо просто да се обяви като мъдрост.

Може би поради една от най-дълбоките защити на тялото ни – при сериозно разочарование да се намери оправдание, да се потулят нещата в съзнанието ни, за да се възстановим по-бързо? Да станем и продължим? Поне аз мисля, че това е отговорът. Това човек да се самозалъже може да е доста полезен механизъм. Вместо нещо да те гложди с дни, просто го покриваш и продължаваш напред.

Което не е най-лошият вариант. Но пък се губи възможността човек да се поучи от грешката, което да спомогне за бъдещото му развитие. Гадно? Несъмнено. Но пък полезно.

Всъщност, може дори да се каже, че грешката и провалът не са чак толкова лошо нещо. Дори ако гледаме на това като форма на вътрешна мотивация за преодоляването им. Бих направил сравнение с разболяването от шарка например.

Ако я изкараш като дете, окей. Минава по-бързо и най-често без никакви усложнения. Но пък ако те хване, когато си възрастен... то положението е доста по-тегаво. Същото е и с провалите.

В случай, че всичко ти върви по мед и масло с години, то при първият сериозен неуспех може и да се пречупиш. Много лошо. Тъй като не са изградени защитите за борба с него. Но ако си се спъвал и си падал, тогава можеш просто да кажеш... все тая.

Естествено, редно е да се каже, че понякога нещо, което може да се счете за оправдание всъщност е самата реалност. Това важи в пълна степен за работните отношения. Когато някой шеф ти нареди да свършиш определено нещо, което няма как да се случи. Тогава искаш или не... няма какво да направиш.

Примерно преди няколко години шефът казваше – „Искам нашият сайт да достигне 10 000 дневни посещения в следващите 6 месеца“. Без да инвестира пари за това, без да увеличава екипа. В сфера, където това е много трудно. Да не кажа невъзможно.

Това не се случи, разбира се.

В подобни моменти, не бих казал, че става дума за самозалъгване или оправдание. Просто факт. Всъщност, може би това е най-трудното нещо – човек да открие кога първоизточникът на някой проблем не е в него.

Тъй като има и друга крайност – да обвиняваш за всичко себе си. Която е още по-лоша и негативна от крайното самозалъгване и ненужно надуто самочувствие. Второто може да те направи президент на САЩ, изпълнителен директор на компания за милиарди долари и прочее. Докато първото не спомага за абсолютно нищо.

В крайна сметка, това е поредното нещо, в което трябва да се търси баланса. Да се извлече положителното от всяка грешка, всеки провал. Но не и човек да изпадне в самоомраза към себе си.