Pyre е стабилна инди игра с акцент на историята... но вероятно феновете на Transistor са очаквали повече. Визуалният стил определено ми допада. В подобен тип игри най-важен е артът и усещането - тук го е достатъчно добър. Е, не говорим за Transistor. Всъщност Pyre е прекалено далеч... в някои моменти се пускаха прилични като качество песнички, колкото да ни се напомни, че говорим за Supergiant. Но някак извадени от контекста не се вписваха. Цялостния саундтрак... окей, но само толкова. Чистият геймплей - своеобразните спортни мачове - е добре замислен. Персонажите в кампанията също не са лоши. Но някак нито един от двата елемента не е изпълнен в цялостния си потенциал. Добра игра на неособено висока цена... но поне моите очаквания бяха по-високи. Студиото Supergiant успя да си спечели прилично количество фенове с Bastion и най-вече Transistor – две страхотни инди игри, залагащи сериозно на историята и атмосферата. Поне втората от двете ми е една от любимите игри за последните години, а саундтракът й съм слушал десетки пъти.

Съответно и при обявяването на Pyre – новото заглавие на Supergiant – нямаше как да не се зарадвам. Макар и още от първите трейлъри да се видя, че играта ще е нещо по-различно от Bastion и Transistor откъм геймплей, то очаквах минимум подобни откъм качество сюжети и атмосфера.

Уви, оказах се разочарован. Доколкото Pyre е прилична игра, то не бих казал, че ще я запомня особено дълго. Няма как да се прави сравнение с един Transistor например, който цъках преди години, а спомените ми са толкова ясни, сякаш съм го минал вчера.

Но преди да карам по същество, то нека започна с историята. Що е то Pyre?

Играта ни пренася в един фентъзи свят, в центъра на който е дистопичното кралство The Commonwealth. Доколкото уж всички граждани в него са щастливи и има куп възможности за тях, то в реалност управлението е диктатура, а всеки неудобен бива изпращан в Downside – клоака без закон и ред, служеща и като своеобразен затвор за всички най-опасни престъпници.

Уводната сцена ни вкарва в обувките на безименния главен персонаж, чието лице не виждаме и глас не чуваме. Героят попада по някаква причина в Downside и се събужда, обграден от куп непознати лица. Поради спецификите на зоната, в която се намираме няма как да знаем дали те са „добри или лоши“, политически затворници или кръвожадни психопати. Но, естествено – нямаме избор, ние започваме да пътуваме с тях и да им помагаме в тяхното приключение.

[caption id="attachment_73774" align="aligncenter" width="525"] Четенето в Pyre е в значителни количества[/caption]

Чиято цел е една – измъкване от Downside и завръщане в The Commonwealth.

Доколкото подобно нещо не е лесна задача, то за щастие на новите ни приятелчета ние имаме особена дарба – да четем. Заради което биваме наричани през цялото време Reader. Причината? Дистопичният тоталитарен режим в The Commonwealth забранява четенето, поради която причина шепа хора могат да се похвалят с подобни умения. Но пък всеки от тях е изключително ценен индивид в света на Pyre.

Та ние, под формата на Reader-и, успяваме да разчетем в началните минути античен ритуал, който дава възможност на всеки изгнаник от Downside да се завърне към нормалния живот. Всички грехове – каквито и да са те – биват изкупени. След изпълнение на куп предизвикателства, естествено...

[caption id="attachment_73776" align="aligncenter" width="525"] Можем да екипираме предмети на своите персонажи, но само по един, а пък и броят им е като цяло скромен[/caption]

...които пък са под формата на своеобразен баскетбол. Или американски футбол. Или някакъв подобен фентъзи спорт, за който ще говоря по-нататък. Нека продължа да говоря за историята преди това.

Сюжетът в първите часове е интересен. Вие се опитвате да се окопитите в странния, шарен свят на Pyre, изпълнен с какви ли не същества. Като говорещи кучета, демони, че дори и червеи-рицари (в метални брони!). В първата половина на кампанията се запознавате с болшинството персонажи, историите им, мотивациите им.

Минуси обаче са налични. От една страна историята е представена прекалено статично. Не само героите си виждаме под формата на няколко различни картинки, редуващи се според моментното им настроение, но и истинско озвучаване също липсва. Персонажите ни говорят в The Sims маниер – на несъществуващи езици. Които в началото може и да изглеждат „сладко“, но с оглед на огромното количество текст за четене в Pyre в един момент стават досадни. Наистина кът сцени и тъй нататък не са никак задължителни – куп добри кинематични игри са минавали метър и със статични картинки или своеобразни комикси. Обаче без озвучаване е много, много трудно. А и примерно един Transistor наистина включваше няма главна героиня, но пък за сметка на това говорещият меч компенсираше за това в огромна степен. В Pyre… липсата на озвучаване за мен е голям минус.

Друг лош момент е, че играта като цяло не е добре балансирана. Да, признавам, че не съм от най-търпеливите. Доколкото обичам игрите с доста четене, то винаги ми става досадно, ако то не бива „разреждано“ с прилична доза геймплей. Рискувам да се повторя за милионен път, но дори и стандарт в олдскул RPG-тата като Baldur’s Gate винаги е бил балансиран. Може и да има моменти, в които четете по 20 минути, но пък след това има 40, 50 минути геймплей. И после пак така.

В Pyre реалният геймплей е малко, вероятно 1/3 от цялото заглавие. В другото време единствено наблюдаваме как караваната ни пътува из шарения виртуален свят и очакваме да се случи поредната еднообразна поредица от събития, от които е изтъкана цялата игра.

Наистина историите на почти всички водещи персонажи са доста интересни. Особено съчетани с една книга, периодично разкриваща ни нови детайли за света на Pyre. Ама... когато всичко за четене ти бива буквално навряно в гърлото става досадно. Напомня ми на това някой да ти каже – „Прочети тази книга до утре“. Ако ще и най-хубавата книга да е, то при подобни обстоятелства едва ли ще е особено приятно. Същото е положението и в Pyre. Четенето е прекалено много. А ако превъртиш някой диалог набързо - няма връщане назад.

[caption id="attachment_73779" align="aligncenter" width="525"] Ето това е виртуалният свят - и караваната, с която се движим из него[/caption]

Като за капак основната история, около която се върти... всичко... е супер разочароваща. Финалът на Transistor е един от най-добрите, които съм виждал в игра в живота си. И не по-малко емоционален. Pyre… ме накара да задам следния въпрос на монитора – „Ти ебаваш ли се с мен?“.

Не съм сигурен дали е редно да давам особени спойлери, но все пак ще го направя. Нищо, което правите в кампанията няма значение. Крайният резултат е абсолютно еднакъв в своята есенция. Има някакви минимални, козметични разлики и това е всичко. При положение, че през цялото време Pyre някак така намеква, че решенията ни имат някаква стойност... ще излъжа ако кажа, че разочарованието ми не беше огромно. Всъщност и самата основна история не е нещо особено – но финалът беше тотален провал.

Така дори основното в Pyre остава противоречиви впечатления. Онова, което се знаеше, че е акцентът. Но какво има да се каже за геймплеят?

Общо взето – същото. Впечатленията са противоречиви - макар че е интересно, че в този си аспект Pyre не е никак претупан.

[caption id="attachment_73770" align="aligncenter" width="525"] Танкове като Jodi добре пазят огъня ни[/caption]

Както споменах по-рано играта ни предлага своеобразен спорт – античния ритуал, при който трябва да победим куп други отбори и да станем... шампиони на Downside? Правилата са следните – налични са два отбора с по трима души. Всеки от тях си има pyre – огън, който трябва да бъде изгасен. Това пък се случва с помощта на огромно кълбо, което трябва да бъде хвърлено в него. Първият отбор, който изпълни упражнението определен брой пъти печели.

По подразбиране всеки pyre има по 100 точки. В зависимост от това с какъв герой играем можем да го изгасваме с различни темпове. Например с танка Jodariel точките са към 25, само че тя се движи прекалено и не може да хвърля кълбото надалеч, което я прави персонаж, с който трудно се реализира. Налични са и куп доста по-бързи персонажи, но те за сметка на това гасят огъня по-бавно.

Иначе методите за отбелязване на „гол“, „тъчдаун“, „кош“ или там както решите да приемате Pyre (в моето съзнание бяха „голове“, но осъзнавам, че играта не е толкова подобна на футбола) са два. От една страна можете да влезете директно в огъня с кълбото, което е най-сигурният метод, но пък героят, с който се хвърлите вътре е неактивен в рамките на следващия рунд. Което си е немалка цена.

[caption id="attachment_73773" align="aligncenter" width="525"] Ролевият елемент също е по-скоро повърхностно реализиран - макар че уменията на някои герои определено са добри[/caption]

Другият вариант е да хвърлите кълбото отдалеч. За тази цел вие трябва да изчакате малко, докато силата се увеличи достатъчно, а заедно с това ако има налични противници те лесно могат да направят блок. Но все пак – в този случай следващия рунд всички ваши персонажи си остават на линия.

Бидейки отборен ритуалът ви дава възможност и да правите пасове между героите... но дотук нещата не звучат много интересно, нали? Е, има някои други любопитни моменти.

Всеки герой има своя аура, която в зависимост от класа е различна по диаметър. Вече споменатата Jodariel е с огромна такава. Говорещото псе Rusky обаче има съвсем скромна ауричка. Чудите се за какво слушат те? Всеки персонаж, който стъпи в аурата на противник временно загива и излиза от игралното поле.

В резултат Jodariel лесно блокира куп герои, стига да е близо до тях. Редно е да се отбележи също, че когато някой персонаж носи кълбото той или тя няма аура. Тоест е съвсем лесно героят да бъде изкаран временно от мача.

[caption id="attachment_73771" align="aligncenter" width="525"] Разнообразието откъм арени за ритуалните е солидно[/caption]

Но това не е всичко. Аурите – от всички герои, които не носят кълбото – могат да cast-ват. Което казано по-ясно означава, че се пуска магия, в общия случай от дистанция, която може да елиминира противник. Най-често става дума за енергия, пратена в коридор напред. Има и различни вариации обаче – харпито Pamitha например става временно безсмъртна и се хвърля напред към противник, елиминирайки го в меле дистанция.

Така спортът/ритуалът в Pyre много повече прилича на детмач, в който е по-важно да елиминирате противниците си, отколкото на отборна игра, в която трябва да бележим точки. Или поне според мен. За мен беше много по-лесно да премахна всички противници и да катурна кълбото в огъня им, отколкото да се опитвам да съм комбинативен или пък тактик.

Основният геймплей на Pyre е като цяло добър. Имате приличен набор от персонажи, а като казвам „класове“ го имам предвид по-скоро образно. Фактически всеки наличен герой в Pyre си е отделен клас със специфични умения и геймплей механики. Разликите не са чак фрапантни, но са достатъчно сериозни, за да предложат разнообразие.

Налични са и дървета с умения, благодарение на които можем да избираме как точно да развиваме персонажите си, а също и предмети, с които да увеличаваме статистиките им (например бързина, размер на аурата, време на завръщане след като бъдат елиминирани и т.н.).

Мачовете общо взето са интересни – и заради потенциално различните ни отбори, и заради противниците. Те предлагат съвсем различни тактики – някои разчитат на ловкост и подлост, за да минат край нас, други – на грубата сила и агресия. Също така всяка от арените в Pyre си има различни правила. На някои от тях периодично растат дървета, които запушват много от коридорите към противниковата врата. На други има дупки, които трябва да прескачаме, за да не убием от невнимание персонажа си. И тъй нататък, и тъй нататък.

Мачовете са интересни, а също така и трудни – аз играх на средната от три трудности – Normal. Определено към края предизвикателство има, а несъмнено на Hard щеше да е доста по-тегаво. Лошото е обаче... че няма особена логика при тях.

Ако се чудите що за простотия написах, то нека уточня. След 3-4 часа минаваме тъй наречения „първи цикъл“ на Pyre. В случай, че победим и финалния тим можем да изберем кой от нашите хора да получи опрощение на всички грехове и да се завърне в The Commonwealth. Дотук добре. Лошото е, че след този момент... всичко, което се случва е да се връщаме към вече познатите локации и да играем срещи с отборите, които вече сме победили (или от които сме загубили).

И така – още 7-8+ часа. Достигаме нова локация. Говорим си с някой от нашите герои и четем поредната страница от книгата, разкриваща ни още от вселената на Pyre. Купуваме и продаваме предмети. Подготвяме се за мач и го изиграваме.

Няма нищо, което да разчупи геймплея. В началото, първия цикъл, е интересно, понеже се запознаваме с нови герои. Пробваме ги на спортното поле, за да видим как се справят. Отваряме дървото им с умения, че да видим има ли нещо любопитно... и в един момент всичко секва.

След първия цикъл започнах да усещам кампанията като плънка. Не е имало идея как да се разнообрази геймплея допълнително и в резултат единствено историята върви едвам-едвам напред. Но след петия път, в който се изправите срещу еднакви отбори и правите общо взето идентични мачове... ами става досадно.

А между мачовете не се случва нищо, освен да виждаме как караваната ни се мъкне из глобалната карта. Което също беше приятно в първите 4-5 часа. Но след това стана... прекалено еднообразно.

[caption id="attachment_73778" align="aligncenter" width="525"] Тази книга ни разкрива много за света на Pyre[/caption]

Което е огромният проблем на Pyre. С лошото темпо е трудно да се оценят иначе интересните персонажи и нелошият фентъзи свят. След всеки мач се чудех дали ще се случи нещо различно... и с все по-голямо неудоволствие четох поредната стена от текст. Поради която причина винаги отбелязвам, че темпото е от огромна важност във всяка игра. Защото ако Pyre беше с дължина 5-6-7 часа... вероятно щях да му напиша доста по-положително ревю. Ако беше по-сбит, ако действието се развиваше по-бързо. Но уви.

Замисляйки се – в Pyre нищо не е изпълнено в пълния си потенциал. Ако се акцентираще повече на геймплея и имаше по-богата ролева система с още предмети и повече персонажи... и имаше ако щете и някакви първенства, в които да се надпреварваме с увеличаваща се трудност с някаква идея... щеше да е много по-добре (подобен елемент има, но съвсем недомислен). Понеже геймплеят на Pyre не е никак лош. Не е някаква притурка към историята, колкото да се отбие номера. Напротив – идеята е добра.

Идеята е добра, но няма достатъчно дълбочина, че да се връщаме и да цъкаме единствено ритуалите. Което потенциално е напълно възможно. Геймплеят е добър... но с малко съдържание.

Що се отнася до историята – тя е разказана с лошо темпо и онова, което може да се сбие в 6-7 часа го виждаме в два пъти повече време. Заради което някак Pyre пада от двата стола на земята.

И нека отбележа, че не го играх баш „един път на екс“, което може да накара някоя игра да ни се стори по-скучна, отколкото е в реалност. След всеки час-два Pyre успяваше да ме метне в рутината с пълна сила. В скучната рутина. И доколкото обикновено някоя силна нишка ме изкарваше от нея и си казвах – „Е, да, ето го почеркът на Supergiant”… то прекалено бързо нещата се връщаха в познато русло.

Или като цяло – ставаща игра. Нищо, което ще помня. Но пък като за 40 лева е супер. Все пак – очаквах много повече от Supergiant. Кой ли знае – вероятно е лошо да вдигнеш рано летвата толкова високо, че да е почти невъзможно да я прескочиш. Но все пак се надявам студиото да ни представи поне още нещо на нивото на Transistor. Pyre… е стъпка назад. Голяма.