Transistor е една от игрите, които успяват да те вкарат в едно по-различно, страхотно настроение. Основно поради много силното си изпълнение. Съответно е игра, която спокойно бих препоръчал. Не съм много сигурен дали графиката е точно за зелено. Атмосферата е идеална, но чисто визуално... на моменти играта изглежда архаично. Но пък може би добрият звук ме кара да смятам, че и визуалният детайл си го бива? Перфектен! Изпълнение на най-високо ниво, както и да го гледаме. Една от най-впечатляващите игри в този аспект напоследък. Особено се отличава саундтракът, но и озвучаването на меча Транзистор  на топ ниво. Играта не е супер феноменала, не е незабравима и спираща дъха като геймплей. Но пък е приятна. Може да се каже, че е вложен труд в този елемент, за разлика от Child of Light например. Където основният акцент е на визуалния стил, а пък геймплеят... бе останал на заден план. Като цяло стабилно RPG. Страхотна игра. Препоръчвам. Предполагам не е за всеки - както много други продукти. Аз съм изключително доволен. Не съм фен на прекалено „приказните“ или „цветущи“ ревюта, ако мога да се изразя по този начин. Никога не съм обичал да използвам куп натруфени изречения, описващи във висок стил защо дадена игра ми се струва читава или напротив. Какво да се прави – винаги съм си падал по леко профанския стил. Предполагам, че това просто си ми извира отвътре.

И все пак, игри като Transistor някак ме вкарват в настроение, в което да бъда почти... поетичен. Тъй като определено това е типа игра, която може да те вкара в един друг свят. Изцяло. Макар и за кратко време, докато трае. Да те потопи. Нещо, което куп други продукти не успяват да направят. Дори и супер прехвалени такива като The Last of Us.

Просто в Transistor има едно съчетание от елементи, които правят играта... прекрасна. Но не в стила на Child of Light или друго подобно заглавие. Което се опитва да те спечели с ярки цветове и красиви гледки. Напротив.

Transistor представя една подтискаща, депресивна атмосфера на град в бъдещето с името Клаудбанк. Нападнат от роботи, наричащи се просто Процеса, неговите улици са обезлюдени, като из тях в играта се подвизава единствено Ред – главната героиня.

Някога легендарна певица в Клаудбанк, тя остава без най-ценното нещо за нея – гласа си. В резултат на което не чуваме разговори с участието на Ред. Която е изцяло няма. Но за сметка на това, целият сюжет ни бива разкрит от... един меч. Транзистор. На който, очевидно, е кръстена играта.

В самото начало на играта можем да видим, че именно с този меч се прави опит за покушението на Ред, но вместо това загива неин очевидно приближен човек. За когото липсват достатъчно подробности в началото. Интересно е обаче, че мечът се свързва дълбоко с Ред и именно той й говори, предупреждава я какво я очаква, разказва историята на Transistor за нас...

...и мога да кажа, че това определено е страхотна идея. Със сигурност не е нова – в изкуството кажи-речи всичко е измислено. Все някога през последните 70-80-100 години някой е измислил и създал нещо такова.

И все пак е глътка свеж въздух главната героиня в една игра – напълно няма – да бъде напътствана от вярното си говорещо оръжие. Някак и двамата основни персонажи в Transistor имат свое лице, отличават се. Мечът не е просто някакъв кух предмет, използван да разрязва лошковците. Напротив. Има своя душа. Буквално.

Иначе, самият град Клаудбанк също ви вкарва и то изцяло в атмосферата на Transistor. Уцелен е балансът между едно бъдещо място, обладано изцяло от технологиите малко преди те да се вдигнат на бунт срещу човеците.

Навсякъде можете да видите различни терминали и администрации, разкриващи ви какви ли не факти за света. Референдуми какъв цвят да е небето например. Новини за поредната история истерия в Клаудбанк.  Или данни колко човека са чакали пред офиса на някоя администрация и не са били приети в нея. Гарнирани от коментар на меча Транзистор, че „никой никога не минава през нея“. Страхотно. И много българско.

Атмосферата на града е идеална. Гарнирана с леко меланхоличната Ред, влачеща огромният си говорещ меч из Клаудбанк.

Но не графиката е водеща за атмосферата... ами саундтракът. Феноменален. Идеален. Една от най-добрите игри в последните години в този аспект – това може да се каже със сигурност. Може би в някоя друга игра щеше да ни се каже, че Ред е прекрасна певица и толкоз... но в Transistor човек чува това. Буквално бива спечелен от нейния глас. В редките моменти, в които главната героиня се присеща за него – нали споменах в началото, че тя е няма!

Тук-таме чуваме Ред да изпълнява някои от нейните песни... и те звучат страхотно. Всъщност, докато пиша тези редове съм си пуснал саундтрака на Transistor – чувството е идеално. Някакво съчетание на приказна меланхолия и киберпънк.

Още по-яко е, че във всеки момент от играта можете да задържите Tab, а Ред започва да си тананика. Което е също силна част от Transistor. Най-вече поради факта, че нейното тананикане винаги се съчетава със съответния ритъм в даден момент. Специално го пробвах в различни ситуации... за да се уверя, че нещата се наслагват прекрасно.

Детайл, да. Но се забелязва. И то явно.

Всъщност, без изключително силният си саундтрак и цялостно озвучаване, Transistor вероятно щеше да е добра игра. Но не и прекрасна такава. Което показва какво е значението на този елемент.

Ако изключим звука, Клаудбанк не е нещо особено. Имаме някаква мацка, разнасяща огромен меч в ръцете си. И толкоз. Но когато пуснем звука... всичко идва съвсем инак. Идва си на мястото.

И сега осъзнавам, че съм изписал много за графиката, атмосферата и звука – елементи, които традиционно оставям за края на ревютата си. Просто защото винаги смятам, че геймплеят е над всичко. Е, в случая започнах с основния плюс на Transistor.

Макар че, дори и като геймплей, заглавието хич не е лошо. Напротив. Повече от прилично RPG, макар и прекалено линейно.

Ако говорим за трудност, Transistor определено е окей. В един момент схващате системите на различните процеси – или противници – които срещате из виртуалния свят. Но винаги има достатъчно комбинации, които да държат мозъка ви в напрежение. Да, ветераните на тема ролеви игри едва ли ще се препотят, но все пак има предизвикателство.

Като цяло, в Transistor имате възможност да използвате всичко на всичко 4 умения в даден момент. Любопитно е обаче, че докато отключвате нови скилове по-нататък в играта... те могат да се използват, за да подобрят някой от активните ви такива.

Например имате единична силна атака като основно умение. Ако решите да подсилите скила, при който привиквате електронно куче да ви помогне в битка, то същото животно ще стане по-кораво  и ще издържа на повече пердах.

Ако пък решите да използвате умение, хвърлящи множество шрапнели за подобряване на псето ви, то тогава вместо един четириног ще изкарате два, но по-слаби.

Тази система като цяло е хитра. Най-вече поради факта, че нямате основни и вторични умения – напротив. Всяко едно може да бъде и активно, и поддържащо, и пасивно. Също така е хубаво, че имате съответен лимит – не можете да подобрявате поголовно всички ваши скилове. Макар и само 4 в един и същи момент, уменията няколко от уменията ви ще трябва да са без ъпгрейди за сметка на други, които ще използвате повече.

Интересно е обаче, че когато кръвта ви падне до 0 в битка, няма да умрете моментално. Напротив. В Transistor, тогава ви се отнема умението, което сте използвали най-много. И ви остават само три! Което е любопитна идея. Особено ако нямате вторично умение за нанасяне на щети и залагате на едно-единствено, то със сигурност ще загинете отново. И ще трябва преиграване.

Също така, загубите ли дадено умение, в продължение на кратко време ще трябва да се биете без него, докато се възстанови. Обикновено няколко битки. Което също е хитра идея, която ще ви накара да сте по-разнообразни в мелетата.

Иначе, в Transistor битките са своеобразно походови. В началото на всяка имате възможност да спрете времето и изпълните няколко умения в комбинация. Походовата част.

След това ще трябва да изчакате за кратко, докато получите възможност за ново действие, когато времето тече нормално. Тогава пък трябва да бягате и да внимавате противниците да не ви нанесат щети. С други думи, походовият елемент доминира, но все пак трябва да внимавате какво се случва... определено Ред не може да издържи на много пердах. Напротив.

Като цяло, бойната система си я бива. За разлика от Child of Light, където се разчиташе на визуалния елемент, а пък ролевият беше позабравен, в Transistor не е така. Битките бяха достатъчно интересни поне за мен, за да не си казвам – „Ох, сега и трябва да се млатя ли“. Пък и не умирах на малко места. Къде заради грешки, къде поради опиянението от самата игра.

И така за пореден път наближавам края на дадено ревю. В случая, бих препоръчал Transistor. Може би това не е игра за всеки. Никоя не е. На мен ми се хареса.

Геймплеят е стабилен, саундтракът е просто феноменален. Озвучаването на меча Транзистор също е на великолепно ниво – актьорът Логан Кънингам е идеален в ролята. Общо взето, бих казал страхотна и баланасирана игра с акцент на сюжета и атмосферата.

Струва си.