В последно време прекарвам все повече време във Facebook. Не знам защо. На всеки 20-30 минути хвърлям по един поглед какво става там, по навик. За щастие, още не съм се изкривил дотолкова, че да пиша псевдомотивационни помии.

Но от друга страна чета тези на другите хора. И все по-често чета едно и също – нещо – People Change (и бла-бла-бла-бла след това). Хората се променят, казано на нашенски. Но променят ли се всъщност хората?

Аз не мисля така. Досега в живота си не съм видял тенденция, показваща, че хората се променят. Даже не мога да се сетя и за един мой приятел, познат, роднина, който да е по-различен човек от преди.

Напротив. Всички са си абсолютно същите.

Да, тук-таме нещо се е попроменило. Няма как. Някои черти на характера се изкривяват под шамарите на живота – понякога за добро, понякога за лошо. Понякога човек преодолява част от страховете си и това му позволява да отвори някои врати, които по принцип са били затворени за него.

Но това не те прави „различен човек”. Ти си същият човек. В своята есенция. Просто... малко изкривен, извратен. Но не и променен. Не съм видял някой егоист изведнъж да започне да се раздава на всичко и всички, не съм видял някой скъперник да почне да пръска пари, не съм видял някой несериозник да стане човек, от който можеш да зависиш. Не съм видял някой любител на драмите изведнъж да осъзнае, че няма нужда от тях.

Не съм видял драстична промяна у някого. Включително и у себе си. Когато се видя в огледалото по-назад в миналото и се сравня днес, то виждам същия човек. Някои свои качества съм подобрил, успял съм да обезболя част от страховете си с годините, въпреки че те все още са в мен, готови да избухнат. В някои аспекти съм деградирал. И прочее.

Но защо всички твърдят, че „хората се променят”? Според мен става дума много повече за къса памет и изкривени представи за някого, отколкото за нещо друго. Просто човешкото съзнание има положителното качество да отсява лошите преживявания – поне до някаква степен – в опит да съхрани менталната ни цялост. Усещал съм това много пъти.

Спомням си някой кофти период от живота ми, но някак магически от него положителните чувства и важните изводи пулсират много по-силно у мен, отколкото шамарите в лицето. Като задълбая започвам да усещам детайлите. Започвам да усещам почти физическата болка от някои лоши преживявания... но ако не се старая това да се случи, подминавам ситуацията с лека усмивка „Ахх, минали дни”.

И все ми се струва, че именно това кара някои хора да „откриват” нещо ново у другиго. Когато си забелязал някои отрицателни страни в човека срещу теб, независимо дали е семеен познат, приятел или пък някоя изгора, но си позволил съзнанието ти да ги отмие... също както прави с останалите лоши спомени.

И когато този твой човек има по-труден период от живота си... или пък ти имаш такъв и ти е по-трудно да виждаш доброто отсреща – то тогава има отрезвяване. Което пък те кара да си кажеш – „Виж човекът срещу мен как се е променил”.

Най-вероятно не е. Най-вероятно нещо се случва в неговия живот или нещо в твоя. Но почти сигурно човекът отсреща не се е променил. Поне не и из основи.

Да, има и друга възможност. В даден момент от живота си, някой да реши тотално да се промени, да се подобри. С цената на всичко. Да абдикира от своето истинско аз и да прегърне нещо различно, което му се струва по-добро по една или друга причина.

Тук наистина може да се съглася, че става дума за тотална промяна на човек. Но мисля, че това се случва прекалено рядко. Най-често човек предпочита да прикрива част или почти всички от отрицателните си страни под воала на самозалъгването. И това някой да реши да бъде по-добра версия на себе си и да изостави част от любимите си навици е малко вероятно да се случи.

Не, че не съм виждал подобни опити. Най-често те се зараждат при напора на някой спонтанен успех в живота – я във финансов аспект, я при нещо друго. Когато ти се случи нещо яко добро и си кажеш – „Да, време е да бъда легенда”... и започва трансформацията.

Но дори тази трансформация да продължи с години, то ми се струва, че тя изяжда прекалено много от човек. И ми се струва, че рано или късно, човек или се връща към старото си аз, или изфирясва.

Пак казвам – ако приемем, че някой реши съзнателно и целенасочено да се промени изведнъж – то можем да приемем, че наистина е станал „различен” човек. Но това ми се струва много сериозна рядкост. И не е нещо, заради което да заключим с драматичен тон – „Хората се променят”.

Да, може да кажем, че хората се преоткриват. Че се извращават. Но това за мен не е промяна. Не е като да хванеш парче кал и от едно нещо да го превърнеш в друго.

По-скоро виждам нещата инак. Нещо като да откриеш частица от диамант в калта, неговият връх. Или част от лайно. Който каквото иска да си избере. Ако изчистиш част калта около този диамант (или лайно), то е възможно да откриеш, че това е част от много по-голям диамант (или лайно). Ако приемем, че става дума за хора, то в един момент или те, или ти можеш да разсееш тази кал. Да осъзнаеш, че този човек е ебаси пичът или ебаси боклукът.

Но не виждам това като промяна. Разкриване на потенциал – може. Но лайното не може да стане на диамант, нито обратното. Лайното може да се опита да стане на диамант, може да си хвърли 2-3 пласта брокат, но все пак ще си остане лайно с брокат.

Или с други думи... почти всички ние си оставаме същите. Поне така мисля аз. Може би се самозалъгваме, може би променяме спомените си, може би съзнателно или не виждаме минусите у някой близък човек. Докато някой кофти момент не ги катализира – или временно, или за постоянно.

Но да кажем, че някой се е променил... не мисля. А и не е ли това всъщност ултимативното самозалъгване? „Онзи се промени”? Самозалъгване, че не си видял неприятните неща у другия... че е възможно самият ти да си се променил повече, отколкото субектът насреща ти?