Откъм текстури Sekiro: Shadows Die Twice не е супер впечатляващ, но пък има достатъчно красиви пейзажи, а освен това бойната система се усеща страхотно.
И тук положението е добре. Ефектите са на ниво, озвучаването - поне на японски, както изиграх играта аз, е супер.
Вероятно Sekiro: Shadows Die Twice ми е любимата Souls игра и това трябва да означава много, понеже като цяло не съм особен фен на този тип заглавия. Основната причина е, че тук има... справедливост. Винаги знаеш, че ти и само ти си виновен за поредната смърт. Не босът те е чийзнал и прецакал с нечестен удар или нещо друго. Само... трябва да си напишеш домашното и научиш какво предлага всеки противник.
Оценката за мен е зелено. Но както казвам задължително при Souls игри - имайте едно наум. Понеже е съвсем разбираемо, ако ви омръзне да умирате някъде и просто заебете.
Ако мога да похваля за едно нещо студиото From Software, то определено е фактът, че то не само се адаптира, но и внимателно слуша феновете и от заглавие до заглавие балансира геймплея по такъв начин, че да става възможно най-справедлив. Всички, прекарали достатъчно време пред оригиналния Dark Souls знаят много добре какво огромно количество евтини смърти има в него. Толкова гадни, сякаш From Software нарочно са искали да ни тролват с тях.
С течение на времето тези неща изчезнаха от Souls серията. Дотолкова, че в Dark Souls III евтина смърт от случаен противник - от типа на някой скелет, скрил се зад стената да ни бутне в дупката - почти няма. Само тук-таме като забавна препратка към миналото. А пък в Sekiro: Shadows Die Twice формулата продължава да прогресира. Да прогресира - поне от моя лична гледна точка.
Например една от огромните ми критики към серията - фактът, че чекпойнт пред босовете обикновено няма и трябва да тичаме близо минута през няколко моба. Гадост, направена единствено с целта да ни се разбъзика тайминга и да ни отнеме още повече опити да минем босовете... това в Sekiro: Shadows Die Twice отсъства. В практически всички случаи (освен шепа изключения и то при не толкова трудни противници) чекпойнтите са директно пред вратата, на 5-10 метра от боса. Не само това, но и други детайли - например това, че падайки в дупка не умираме, ами ни се отнема прилична част от кръвта, тоест до голяма степен подобни смърти по невнимание биват намалени почти до санитарния минимум - направиха Sekiro: Shadows Die Twice доста приятен за мен.
Но имайте предвид, че From Software си остава From Software, това далеч не е игра за всеки, а първоначалното зазубряне на всички босове, особено адски тегавия финален, със стопроцентова сигурност няма да се хареса на всеки. Да, поне на мен Sekiro ми беше по-лесен от останалите игри на From Software. Най-вече защото веднъж заучиш ли босовете - като се върнеш при тях на NG+ ги убиваш дори от раз. Геничиро убих от първия път при втората ми среща с него. И то така, съвсем мимиходом, като преди това бях свалил междинния бос преди него и дори не си бях напълнил всички колби за лечение. Лейди Бътърфлай, която ми се струваше неубиваема първия път като отидох при нея, наистина ме претрепа един път на NG+, но от втория я гътнах. В Dark Souls никога не ми се е случвало подобно нещо. При второ, трето изиграване по-тегавите босове пак ме пребиваха. Някои пак ме убиваха 5, 6, 10 пъти. Тук геймплеят е различен. Но различен по такъв начин, че едни хора могат да се потопят, а други - просто да изоставят завинаги Sekiro: Shadows Die Twice.
За всичко това обаче - после, понеже ще започна с историята.
Първото най-интересно нещо, което си струва да се отбележи тук, е фактът, че в Sekiro: Shadows Die Twice имаме "класически" сюжет. Ако сте фенове на From Software сте съвсем наясно, че компанията обича минималистичните истории. Наистина lore има, налични са куп скрити истории. Но ако не се впуснете в нищо такова е вероятно почти да не разберете за какво иде реч в заглавие като Dark Souls III например. В Sekiro е малко по-различно.
Поне основната история е "поставена" пред очите ни. Ние сме в ролята на безименен главен герой - поне аз не мисля, че някъде видях как наистина се казва персонажа ни. Наричат ни единствено "Вълк" - така, както ни е нарекъл своеобразния ни баща - Великия бухал, който ни обучава да бъдем шиноби (или нинджи). Самото название Секиро ни го дава един... да кажем просто супер важен персонаж за историята, което означавало (разбрах след малка справка в интернет) еднорък вълк.
Та нашият човек бива осиновен от Бухала, превърнат в шиноби и заклел се служи на две неща с цената на всичко - своя баща и своя господар. Действието се развива в размирната епоха Сенгоку, в която сме виждали безброй анимета и игри. Но Sekiro: Shadows Die Twice далеч не е автентична от историческа гледна точка игра. Не виждаме просто една стандартна Япония от 16 век. Защо ще се запитате? Ами, трябва да има обяснение как така героят ни не умира и се преражда постоянно, нали? Нещо типично за From Software, което е неизменна част и от последното им заглавие.
В играта кръвта на нашия господар - Куро, може да направи обикновен човек общо взето безсмъртен. Това се случва благодарение на факта, че той е част от антична кръвна линия, която има "драконово наследство". Именно и заради това Секиро не може да загине... но пък същото важи и за почти всички наши врагове.
Причината? Геничиро Ашина, един от злодеите в играта, отвлича Куро, за да създаде безсмъртна армия. Заради това колкото и да убиваме повечето противници - с изключение на повечето мини босове и босове - те се завръщат обратно всеки път, когато си починем на чекпойнт.
Постоянното умиране и прераждане обаче далеч не идват без своята цена. Връщайки се от света на мъртвите и ние, и войниците на Ашина, изсмукват виталната енергия на всички простосмъртни, водейки до болестта dragonrot. Така загивайки ние можем да влияем зле на NPC-тата в Sekiro: Shadows Die Twice и докато не ги излекуваме не можем да изпълняваме техните мини куестове.
Но за това нататък, нека приключа темата за историята. Тя е определено интересно направена, макар и сравнително праволинейна. Като цяло си имаме "основния" сюжет, но също така и прилично количество странични неща, които да открием. Които да допълнят цялата картинка.
Нека кажа все пак, че атмосферата в Sekiro някак се усеща съвсем стандартна, особено за онова, което сме свикнали от From Software. Да, наистина има куп части около замъка на Ишина, директно засегнати от безсмъртието на войниците в него и извратили се от dragonrot, например селото Мибу, което е като директно извадено от Bloodborne. Но като цяло има шепа наистина уродливи противници в заглавието - повечето са варианти на съвсем реални самураи-човеци. Това не е нещо непременно лошо, вероятно и самите From Software са искали да направят нещо по-различно от гротеските на Bloodborne и Dark Souls, но ако очаквате такива тук - може и да се разочаровате. Само на моменти компанията ни предлага такива, колкото да напомни на себе си.
И тук, вероятно, е времето за геймплея. Какво имаме при него?
Вероятно е редно да започна с онова, което е същото като в Dark Souls игрите и Bloodborne?
Системата с bonfire-ите като цяло е запазена. Тук обаче говорим за идоли, оставени от Скулптура - ключов персонаж, който ни дава механизираната ни протеза, след като ни отрязват ръката в съвсем началото на Sekiro: Shadows Die Twice. Детайл, който съвсем забравих да спомена горе (именно и заради това ни наричат Еднорък вълк). Та върху въпросните идоли можем да почиваме, с което целият свят около нас се "рестартира" или по-точно безсмъртните войници на Ишина и всякаквите други същества, които също не могат да погинат за постоянно се съживяват.
Системата с ограничените на брой отвари за лекуване отново я има и тук. Те са максимално 10 на брой, като ъпгрейди получаваме след намирането на т.нар. gourd seed. Някои от които скрити на кучето в гъза и за които е възможно да ви е нужен гайд как да намерите. Едва ли има нужда да казвам, че е задължително във всеки един момент от играта да имате максималния брой отвари за лекуване, конкретно по време на битките с босове. Самите отвари се възстановяват при почивка на идол точно както в Souls заглавията.
И... всъщност май това са двете неща, които са напълно еднакви?
Да, все пак има наказание, ако умрем. Но то е по-различно от системата с душите на Souls заглавията. Тук при смърт безвъзвратно губим и половината от парите, които носим, и прилично количество експириънс. Те изчезват завинаги! Но разликата е, че при опита губим само прогреса до следващата скил точка. Така ако почти сме стигнали до нея и ни предстои бос е добре да пофармим малко, в който случай няма да загубим нищо. Що се отнася до златото пък, ние можем да си купуваме кесии с монети (с малка комисионна!), които не се губят при смърт.
Към това имаме и dragonrot механиката. При нея колкото повече умираме, толкова повече NPC-та заразяваме с болестта. Ако става дума за търговци те продължават да ни продават разни неща, но пък не можем да си говорим с тях и изпълняваме страничните им мисии. Също така се "затваряме" и от научаването на lore за играта.
Хубаво е, че можем да излекуваме всички от dragonrot благодарение на редки драконови сълзи, които се намират тук-таме из света. Така ако искаме да изпълним куп мисии вкупом - това е нашият вариант. Но все пак е редно да имаме едно наум - ако пред нас има тегав бос, който ще ни убие 10-15 пъти, това гарантира, че ще заразим с dragonrot някои NPC-та.
Тук ще вкарам между другото една критика - според мен тази механика изобщо не трябва да я има в Sekiro: Shadows Die Twice. Защо ли? В подобни игри, в които ние знаем, че ще умираме често практически няма "точен" момент да излекуваме всички. Така аз на първо изиграване просто си пазех всички драконови сълзи като стар скъперник и гледах как всички кашлят и не могат да дишат, казвайки си - "Ся отде да знам кога ще дойде бос, който ще ме убие 20 пъти, няма да ги лекувам". И тя играта си свърши.
Да, From Software са искали по някакъв начин да ни покажат последствията от нашето безсмъртие. Но вероятно за мнозина просто са "отрязали" солидна част от историята на играта без реална причина. Да не говорим, че в началото, докато не знаем какво е това dragonrot и още се учим на Sekiro: Shadows Die Twice, е досадно, когато играта ни наказва допълнително, казвайки ни едва ли не - "Понеже вие сте нубуве сега разни невинни NPC-та ще кашлят като говеда и ще агонизират, чувствайте се зле".
Както и да е. Нека продължа с общото и различното между Souls игрите и Sekiro. Онова, което се отличава адски много е почти цялостната липса на ролев елемент тук. Играта е практически екшън-приключение със съвсем базова, олдскул прогресия. Можем да ъпгрейдваме своята кръв и posture (за тази ключова механика - след малко), но това се случва чрез убиване на мини босове и общо взето прогресиране през кампанията. Кръвта ни си има свой максимум, който се достига още на първата трудност, и не можем да "избираме" дали да ъпгрейднем първо жизнените си точки като в Souls игрите.
Същото е и при демиджа. При първо изиграване само след убиване на ключови босове получаваме ъпгрейди за него (някъде в края има и ъпгрейд, който ни дава възможност да инвестираме скил точки в демиджа ни).
В Sekiro: Shadows Die Twice липсват множеството статистики от Souls заглавията тип endurance, strength, dexterity и прочее. Липсват сложните системи за изчисляване на демиджа на оръжията. Имаме едно простичко чисълце, което ни казва колко атакуваща сила имаме, колко са ни ъпгрейднати дефанзивните характеристики и туйто.
Въпросните скил точки, които споменах се фармят доста лесно и бързо, като ни дават възможност да отключим разнообразните ни умения. Немалка част от тях са задължителни и е добре да отворим бързо - например пасивките, увеличаващи ефективността на лечението, парите, които получаваме в битка, щетите по posture-а (стойката), който правим по противниците и намаляване на тези, които биват нанасяни по нашата. Скилове като микири контраатаката са супер задължителни (възможността да спрем атаки, които не могат да се блокират, същевременно нарушавайки стойката на противник).
От друга страна има куп активни умения в Sekiro: Shadows Die Twice, които са просто посредствени. Особено и при положение, че можем да екипираме един-единствен активен скил в даден момент. Някои от тях хабят своеобразната ни мана, което ги прави безсмислени, специално за мен. Други чисто и просто като скилове се слаби и имат далеч по-читави алтернативи. А някъде там, на върха, вероятно е ичимоджи - брутално, направо небалансирано добър скил, който общо взето може да ви накара да забравите за съществуването на останалите.
Заедно с това ролевият елемент се допълва от ъпгрейдите, които можем да правим на нашата механизирана лява ръка. И при тях трудно говорим за "истински" RPG механики - просто с течение на кампанията отваряме все повече и повече вариации на наличните ъпгрейди. Като освен всичко друго доста "удобно" от определени моменти започват да ни падат дори от случайните противници крафтинг съставките, нужни ни дадени подобрения.
Като стана дума за механизираната ни ръка - и при нея се усеща, че част от уменията не са особено смислени. Разнообразие има. От една страна са шурикените, с които бързо можем да се справим с противници от дистанция или да прекъснем някои атаки на босове. Заедно с това имаме пиратките, които заслепяват за момент противник и паникьосват животните в Sekiro; металният чадър, спиращ повечето атаки по нас; огнехвъркачката, палеща враговете; ръждивият меч, тровещ лошковците и други. Всички тези ъпгрейди на ръката ни притежават различни вариации, но общо взето само шепа от тези неща са достатъчно добри. И то предимно онези, които не струват скъпо за ползване.
В Sekiro има... доста промъкване, което като цяло е прилично изпълнено
Пиратките например практически във всеки момент са подходящи. Чадърът може да ви спаси кожите и благодарение на него успях да мина финалния бос. И шурикените е добре да са при нас за справяне с много на брой, гадни малки противничета, които могат да ни убият с численост - като отровни гущери, вълци и други такива.
Други оръжия като огнехвъргачката за мен са ефективни в една малка шепа случаи и то срещу конкретни противници. Което някак ни кара бързо да забравим за тях.
Иначе можем да екипираме до три приставки на ръката си едновременно и да ги сменяме в разгара на битката. Те пък ползват тъй наречените "spirit emblems" - своеобразната мана в Sekiro. Убивайки противници ние получаваме емблеми, като хубавото е, че автоматично онези над лимита в даден момент отиват "на склад". Което е яко от една страна, но от друга - не чак толкова, понеже ако умираме много на някой бос и логично ползваме приставките на ръката ни, то можем да останем без тези емблеми. А при всяко ново прераждане или след почивка те не се възстановяват - трябва да извадим такива от склада (тоест същото като предметите).
На моменти липсата на емблеми се усещаше болезнено... да, можем да ги фармим и то сравнително бързо, а и също да ги купуваме със злато... но все пак когато усещаме, че сме на няколко ръна от пребиване на някой гад и трябва да ходим да фармим своеобразната мана идва малко гадно.
А, да, също така различните предмети от Souls игрите идват и тук - такива със силен краткотраен ефект, които могат да ни помогнат в определени случаи. Например Divine Confetti - ъпгрейд за меча, който прави големи щети на свръхестествени същества и духове и т.н. Аз на моменти забравях за тях, което е грешка - предметите могат да ни спестят много нерви!
Като цяло това са основните механики в Sekiro: Shadows Die Twice. Както казах по-рано - играта трудно може да се окачестви като RPG, просто е екшън-приключение с тук-таме ролев момент. Да, падат се някакви съставки за ъпгрейд на механизираната ни ръка, а също и разнообразни предмети. Но няма някакви билдове например. Секиро може да носи само своята катана и това е всичко. Няма различни бойни стилове, няма как да развиваме повече защита или повече атака, ако искаме това. Не можем да акцентираме на движението или на грубата сила като в Souls игрите. Нямаме никакви брони или алтернативни оръжия.
Което всъщност е повод за някои от критиките към Sekiro: Shadows Die Twice. Че няма как да го играем по различен начин от онова, което е предвидено от From Software. И да, тук мога да се съглася. Което си личи особено много, когато стигнем до NG+ и нататък. Ние общо взето правим същото като преди, но по-ефективно. Ако започнем да играем отначало - няма как да подходим по алтернативен начин. Да, можем да експериментираме с различни скилове например, но това е всичко. И дори тук не говорим за "истинско" разнообразие, защото уменията ни са по-скоро второстепенни, ако не и третостепенни. Разчита се почти винаги на основните механики в битките на Sekiro.
Другото нещо е, че искате или не - няма как да разчитате повече на отклоните, отколкото на парирането в Sekiro: Shadows Die Twice. Което може би е като ритник в топките за някои хора, особено за Souls феновете, за които търкалянето по пода е издигнато в култ. А Секиро дори няма такива движение, единствено бърза стъпка напред или настрани, която може да избегне някои атаки, но не осигурява същият малък прозорец на безсмъртие като кълбото.
Честно казано на мен не ми пукаше особено. Първо, защото не съм особен Souls фен. И второ, защото нямам нищо против разнообразието. Но все пак - Sekiro: Shadows Die Twice общо взето ти казва - "Глей ся, ти ще играеш по определен начин" и това е. Или свикваш и се адаптираш, или заебаваш.
А какъв е този начин ще се запитате? Всичко се върти около новата механика в Sekiro: Shadows Die Twice - posture. Или бойната стойка на противник. Ако я нарушим, ние получаваме възможността да направим deathblow, който моментално взима 1 кръвчица от бос или мини бос (малките шефчета обикновено имат по 2, главните босове - понякога 2, но по-често 3). На обикновените противници им стига и 1 фатален удар.
Как се нарушава противниковата стойка ще се запитате? Начините са няколко. Дефлектвайки удари (натискане на блокиране точно преди да ни удари противник) нарушаваме доста стойката. Ако просто атакуваме и противник се защитава - също. Но това не е всичко, колкото по-малко кръв има някоя гад, толкова по-бавно се възстановява стойката (практически тя е толкова нарушена в общия случай, колкото кръв липсва). С други думи млатенето по хелт точките винаги е качествена алтернатива. Също така остане ли противник на 0 кръв - стойката му автоматично се срива изцяло.
Имайте предвид обаче, че и вие се имате ваш posture! А вашите противници, специално босовете, също парират ударите ви и нарушават вашата стойка! Така не става само с безмозъчно помпане - трябва да внимавате какво се случва. А ако се наложи, когато стойката ви е почти счупена - да бягате. Защото и вие сте отворени към deathblow, точно както вашите противници (който не ви убива изцяло, но взима може би 3/4 от кръвта ви или повече, тоест ако не сте на пълна такава е вероятно да умрете).
В резултат на posture системата битките добиват доста интересна, истински самурайска динамика. Нерядко вие си разменяте точни и неточни удари и дефлекшъни с противник, докато един от двамата най-накрая не се пречупи. Още по-динамично е при босовете, които правят големи щети - тоест ако не уцелите правилния момент за deflection и "само" блокирате получавате значително нарушаване на вашата стойка.
Ичимонджи вероятно е най-доброто умение в играта... и то с много
Важно ли е да научите deflection механиката? Отговорът за мен е "да". Дали играта може да се превърти, ако не сте перфектни в нея? Да, със сигурност. Аз не съм перфектен. Бих казал, че съм повече от посредствен. Но ако сте Souls фенове - не си мислете, че Sekiro: Shadows Die Twice е като Dark Souls III примерно. Тук успешният дефлекшън не е като парирането там.
Първо, прозорецът за изпълнение е по-голям и е по-лесно да се направи. Второ, Sekiro: Shadows Die Twice не ни пенализира, ако само помпаме втория бутон на мишката и като цяло се "надяваме" да изпълним движението на късмет. Докато в Dark Souls III имаш само един шанс да го направиш и ако помпаш късметлийски играта ти казва - "Пич, така не става, ей сега ти вкарвам якия демидж, докато не се научиш". И трето, в Sekiro почти винаги и да не направим успешен дефлекшън най-малкото блокираме и не получаваме директен демидж по кръвта. Тези три неща мисля отварят механиката достатъчно към максимален брой хора. Да, има си нужда от свикване с нея. Но не мисля, че е брутално трудна. Да не говорим, че е супер приятно, когато научим дотолкова уменията на противник, че да ги отбиваме с единично натискане на мишката без никакво помпане с надежда да се случи най-доброто...
Но доколкото всеки ще ви каже - "Дефлекшън му е майката в Sekiro: Shadows Die Twice", то и без движение не се получава. Скокът например е нещо, което ни служи в битка и то доста! Доста противници и босове имат "sweep" умения, в които се опитват да ни подкосят краката. Доста често те са такива, които не могат да се блокират. Та в този случай с един скок не само се спасяваме, но и можем да атакуваме противник директно. Докато в Souls игрите скокът не фигурираше като опция при бос...
Отклонът също е важен. Да, не е гръбнакът на бойната система като в Souls заглавията. Но все пак е ключов. Доста атаки могат да се избегнат със стъпка в правилната посока. Също така в някои случаи е по-добре да се движим, отколкото да правим дефлекшън. Например при босове, които правят стабилни щети - тогава дори и да спрем перфектно тяхна атака, то тя пак ни нарушава стойката много и засилва опасността тя да бъде счупена при последващо движение. В тези случаи правилният подход е бягството и очакване на някоя по-подходяща атака от страна на противник, когато да атакуваме или дефлектваме.
Но както казах - нерядко Sekiro: Shadows Die Twice силно ни намеква какво трябва да правим. Дори ако дадем за пример финалния бос и неговите четири фази. При него се изисква пълен набор на действие от нас. Трябва да знаем кога да дефлектваме, кога да ползваме микири контраатаката, кога да скочим, кога да правим отклон, кога да атакуваме и кога да чакаме. Именно и заради това този бос е толкова труден. Всяка от трите му фази (понеже трета и четвърта са доста подобни откъм удари) изисква като цяло различен подход. В първата можем да се справим по няколко начина (или с кайтване, или с дефлекшън), при втората дефлекшънът е най-добрият ни приятел и изведнъж в третата само с дефлекшън не става, трябва да знаем кога да бягаме, кога да парираме, кога да прескачаме, кога да правим отклони и да атакуваме...
Или накратко - всичко в Sekiro: Shadows Die Twice се върти около заучаване на движенията на босовете. Да, в Souls игрите също е нещо подобно. Но не баш същото. Защото при тях някак доста бързо успяваме да свалим да кажем третина от кръвта на босовете. Които имат някак лесна "първа фаза", която често ни подлъгва, че те са по-лесни, отколкото са всъщност. Докато в Sekiro е точно обратното. Първият сблъсък с бос е като да си ударим главата с всичка сила в бетонна стена. Нерядко си казвах - "Тоя няма да го убия никога". И знаех, че трябва да започна да му заучавам движенията.
А нека кажа - вероятно най-скучните ми моменти в играта бяха тези, в които просто трябваше да назубря какво прави даден бос. Буквално. Сякаш съм в училище. Сякаш уча по Антропология на публичното пространство в университета. И да, този предмет е точно толкова безумен, колкото звучи. Заставам пред боса, бие ме, бие ме, аз уча движенията му.
Кое може да се парира? Кое може да се избегне с отклон? Колко далеч да стоя, за да избегна това? А другото? А третото? Кога работи микири контраатаката? Кога има прозорец да вкарам няколко бързи удара с катаната?
Колко бързо заучавате? На мен ми трябваха десетина опита на някои босове, но на други - 15, 20. Да, чекпойнтът е близо. Да, бойната система е по-бърза и някак не минава толкова време, докато си блъскаме главата, колкото в Souls заглавията. Но все пак в това време просто ни бият като мастии.
Нека кажа, че все пак първоначалното отчаяние преминава доста бързо, когато научите всички движения и започнете да се справяте все по-ефективно. Докато накрая не убиете боса, понякога премазвайки го като кучка. И в този момент гледате монитора и се питате - "Абе, как това ми се струваше толкова трудно преди половин час?". И да, удоволствието идва в този момент.
Но до него трябва зубрене. Финалният бос, за който говорих по-горе, ми отне може би 3, може би 4 часа само да го науча откъм движения. После още един час да го убия, след като съм подготвен. Това... не е малко време и не е лесно да се откажете. Дори и аз бях на кантар. Единственото нещо, което ме караше да продължа беше опитът от Sekiro - знаех, че в един момент, когато науча всички движения ще е лесно. Както беше във всички случаи досега. И това се оказа истината (е, не наистина лесно, тоя бос е шибано труден, но все пак - да кажем постижимо).
Sekiro: Shadows Die Twice е една от шепата игри, в които не ми се повръща от водните нива
Както споменах по-рано обаче - в Sekiro: Shadows Die Twice научим ли какво правят босове и противници става доста по-лесно. Геничиро ме изнасили при първата ни среща. Яко секс, както писах и в увода на статията. На NG+ директно го убих и при "междинния" сблъсък, и при реалния без никакво изпотяване. В Souls игра е изключено да направя нещо подобно. Тегавия бос ще ме бие във всеки случай, в който се срещна с него.
Като цяло голямото удоволствие идва в NG+. И след това. Когато вече сме минали "основната" игра, когато сме научили какво правят повечето противници, мини босове и баш босове. Понеже не си мислете, че малките шефчета са някакви лешпери. Напротив, нерядко ме изпотяваха точно толкова време, колкото и баш босовете, всъщност на някои се измъчвах и адски сериозно!
Та когато вече сте минали през всички лайна - тогава Sekiro: Shadows Die Twice наистина се отваря. И ви става приятно да си мислите, че на тоя бос сте прекарали толкова часове, а сега го чукате като за последно. Но тук идва и една друга критика от страна на някои хора - че научиш ли Sekiro няма какво толкова повече да правиш. Влезе ли ти в мускулната памет да се справяш с повечето противници и босове няма нищо различно. Няма билдове. Алтернативен начин на цъкане. Просто... това е всичко! Единственото, което можеш да правиш е да минаваш босовете по-ефективно и по-ефективно, без да те убиват и веднъж, без да ти взимат никаква кръв. Но за някои ще дойде еднообразно.
Е, поне аз може би ще завърша играта и на NG+, а може би дори и ще пробвам на някоя по-висока степен. Само защото ми е толкова приятно да избивам тея нещастници, дето ме измъчваха толкова време. Но имайте едно наум - Sekiro: Shadows Die Twice предлага различни неща, сравнено със Souls-овете.
И всъщност тук, покривайки вероятно най-важното и интересното в ревюто - босовете - се досещам, че изобщо не съм писал защо, аджеба, играта се казва "сенките умират два пъти". Интересно е, че свалят ли ни в битка можем да се съживим точно там, където сме пукясяли на половин кръв. Или с други думи имаме... два живота. Всъщност стриктно казано не са точно два, а дори повече. Можем да умираме по един път на фаза на бос до максимално три пъти (от средата на играта нататък). Тази механика според мен е интегрирана с оглед на бойната система, която е бърза и в която е възможно ако направим една не чак толкова голяма грешка директно и да си умрем. Та заради това имаме "още животи". Не мисля, че прераждането особено много опростява Sekiro, напротив. С оглед на факта, че някои противници могат да ни вземат 2/3 от кръвта с една-единствена атака (макар че тя обикновено е доста очевидна и никой не ни е виновен, ако сгрешим) и при положение, че при нарушена наша поза можем почти да умрем изцяло от един удар - то многото животи са добре дошли.
Те, разбира се, леко тривизализират всички онези моменти, в които се бием с обикновените противници в Sekiro: Shadows Die Twice. Ако случайно загинем от невнимание - винаги можем да си плюем на петите и да избягаме на някой покрив, благодарение на нашата кука - нещо, което няма как да не сте видели вече от куп трейлъри. В Sekiro: Shadows Die Twice има акцент на свободното движение и можем бързо да преминем от покрив на покрив, да се качим на някое дърво или накратко да се измъкнем от напечена ситуация, връщайки се по-късно, когато се по-подготвени.
Лично на мен движението в играта ми допада, въпреки че на моменти идва леко дървено. Усещаме Секиро наистина като шиноби, а не някой герой от Souls серията, дошъл да се търкаля в Япония от 16-и век. Да, AI-то на противниците глупавичко и те бързо "забравят" за нас, когато се покрием и някъде и се върнем, за да се промъкнем зад тях. Който аспект също е важен в играта - минем ли без да ни забележат зад враг можем да го свалим моментално. Повечето мини босове също могат да бъдат изненадани - а сваляйки 1 кръвчица от обичайните им две "от съблекалнята" прави битката далеч по-лесна.
Промъкването и бързото справяне с враговете са приятни и помагат да фармим скил точки, ако ни се налага подобно нещо (аз лично си пофармих прилично, особено преди трудните босове). От друга страна сравнително рядко се случва да ни убиват обикновените противници, те са по-скоро за цвят. То не че и в Souls серията не е предимно така, но тук съвсем можем да ги игнорираме и да ги избиваме чат-пат само когато е напълно задължително. Което, между другото, все пак не е отлична стратегия - добре е да знаем какви са движенията и на обичайните лошковци за бързо справяне с тях. Щото на моменти усетих, че знам и кога ще пръдне някой бос, но същевременно по-тегави "обичайни" врагове, които съм убивал само със стелт са тотална енигма за мен.
Продължавайки нататък бих ще отделя малко време за цялостния свят в Sekiro: Shadows Die Twice. Като цяло при него имаме нещо като "мини Souls игра". Нивата пак са горе-долу под форма на лабиринт и взаимосвързани, можем да тръгнем от едно място и да се върнем в някоя начална зона или стигнем до крайна такава. От друга страна заглавието далеч не е толкова увъртяно и лабиринтоподобно, като всеки себеуважаващ се Dark Souls или дори Bloodborne, където се губех постоянно. Тук всеки ветерен от игрите на From Software ще знае какво да направи само с един поглед в даден регион.
Но не си мислете, че в Sekiro: Shadows Die Twice няма безброй скрити неща. Някои от които - доста важни, например ъпгрейдите за кръвта ни и броя ползвания на колбата за лекуване. В това играта си е класическо Souls заглавие. Не само това, но има и някои брутално увъртени странични куестове, в които даже и с гайд не успявах да се оправя достатъчно бързо, даващи ни доста важни предмети.
Някак съм раздвоен и по тази тема - от една страна е яко човек да обиколи всяко местенце, да намери всяко едно нещо и да говори с всяко NPC, за да види какво ще се случи. Но от друго - аз примерно никога няма да се сетя, че трябва на един персонаж да му занеса вода от ендгейма, той да отпие от нея, след това да почина на някой идол и да се върна при него, за да приключи куестовата му нишка (когато се е превърнал в уродливо същество, след убиването на което се получава солидна награда). Ама - аз лично си ползвах гайдове за доста от тези неща без грам срам.
А, да, нещо друго - имайте предвид, че в няколко от дърветата с умения в Sekiro: Shadows Die Twice се отварят по съвсем минорен начин и човек дори може да не разбере, че ги има в играта! Също така гледайте всички предмети на търговците, има например една маска от три части, която ви позволява да си вдигате атакуващата сила със скил точки! То реално и аз не знам колко неща изпускам в Sekiro: Shadows Die Twice, които биха ми помогнали, но тук положението си е изцяло Souls-ко, при първо изиграване можеш да не забележиш доста.
Което все пак означава, че има какво да се прави при останалите, нали?
Ъпгрейдите за механичната ни лява ръка също са предимно праволинейни
И така, може би ревюто напредна достатъчно, за да стане време за графиката и звука.
Визуално Sekiro: Shadows Die Twice изглежда добре. Текстурите не са нещо особено, но пък има немалко доста красиви пейзажи. Също така бойната система е бърза, усеща се добре и никога човек не смята, че играта го е излъгала с нещо. От друга страна няма толкова разнообразие при околната среда, както в някои Souls заглавия, например третата част.
Звук - страхотен. Противниците са добре озвучени, особено истерично пищящата монахиня в последната си фаза. Гласовата актьорска игра също е на ниво - поне ако говорим за японската. Кой ли знае, след толкова анимета явно ми идва много чуждо японци да ми говорят на английски в такъв тип заглавия.
Завършващите думи? Sekiro: Shadows Die Twice вероятно е любимата ми игра на From Software към момента. Заедно с Bloodborne. Определено последната имаше далеч по-яка брутална, гротескна атмосфера. Запомняща се такава. Но чистият геймплей на Sekiro: Shadows Die Twice ми харесва повече.
Това е най-справедливата игра на From досега. В никой момент не съм се чувствал така, сякаш босът ме е преебал. Сякаш геймплей дизайнерите нарочно са направили движенията супер еднакво изглеждащи, колкото да ме объркат и изнервят. Трябва да научите босовете, да, но те са разработени по такъв начин, че да могат да бъдат научени. Финалният е тегав. Бога ми, дали не исках да се откажа от него и да напиша ревюто въпреки това. Но все пак го минах. И то с по-малко мъки, отколкото очаквах. Стига да подходите нАучно, стига да знаете, че първите 10-20 пъти ще мрете и се държите спокойно, заучавате боса, не бързате да го чийзнете - нещата ще се наредят.
А като добавим системата с преражданията, фактът, че чекпойнтите са директно пред вратата на босовете, неумирането веднага при падане в дупка - то определено From Software са се опитали да отворят Sekiro: Shadows Die Twice към възможно най-много хора.
Да, все пак играта е трудна. И има едно такова нещо, че босовете ни бият толкова много при първите сблъсъци с тях, че на човек му се струва, че те са невъзможни за минаване. И за финалния четох немалко такива неща. Но не, те не са невъзможни. Не са конкретно чийзи. Просто трябва да им научим ударите. И това става. Играта е минаваема. Но просто е нужно телешко упорство при някои босове и бих разбрал всеки, който след 20-ия път каже - "Майната му, бях дотук".
Това си е игра на From Software. Не съм сигурен какъв ще е първия досег на "случаен" човек с нея. Но просто трябва да знаеш, че тук-таме трябва да умираш много. А и е валидно обичайното нещо за Souls-овете - всеки бос го научаваш поотделно. Все едно започваш играта за пръв път. Докато не знаеш какви удари има някой гад - ти не знаеш нищо.
Дали мога да препоръчам Sekiro: Shadows Die Twice? Както обикновено при Souls-оподобни игри отговорът ми е "не баш". Особено и защото Sekiro: Shadows Die Twice е умерено коварен от тази гледна точка, че в началото е някак по-лесничък и създава фалшива илюзия. Докато не дойде Геничиро и той не ни каже - "Вижте сега, аз съм ви вратата към остатъка от играта, оттук почва по-трудното". From си е From.
Но все пак - тази формула е най-добрата на студиото за мен досега.
Още по темата
Още не съм я минал цялата, защото нямах никакво време доскоро и сега повечко тази седмица. Усещането за битката с Геничиро е доста реалистично, нещо което бих определил като "Пасивна атака". С брутални атаки нещата бяха на късмет ако стигнех до третата му фаза. С атакуваща пасивност обаче започвах предпазливо да му взимам малко кръв и повече да се deflect-вам, без да се стремя в самото начало да му напълня posture-а и след близо половин отнето здраве го притисках окончателно, защото по - трудно се сваля напълнения posture, дори ако сгреша някъде и ме удари. Това е уникално като изживяване и стил на игра.
Да, може би Sekiro не ти предлага различни билдове и стилове, но има все пак различни начини на игра заради босовете. Защото след това Guardian Ape пък беше точно обратното на Геничиро - удряй и бягай, удряй и в общи линии бягай през повечето време. И така 10 минути (нямах много attack точки, сигурно 3 или 4 макс, защото открих твърде късно Senpou temple нивото с лесния бос).
Въпреки че още не съм превъртял Sekiro-то, от твоето описание изглежда, че DMC5 може би предлага по забавни неща при следващи превъртания и по високи трудности (особено при Dante Must Die), докато Sekiro-то си заслужава NG+ и сякаш дотам.
Въобще хубав сезон за сингълплеър хубавите игри. Страхотна игрица. Хрумна ми докато слушах диалозите за споменаването на някаква уникална героиня Tomoe, майстор на меча. Би се получило интересно продължение - прикуел ако се играе с нея при следваща игра.
И малко минутка мълчание в памет на всички геройски загинали периферии, джойстици, мишки или клавиатури по време на битките с някой бос.
Иначе имам две любими места за грайндене - Gun Fort дава най много бързи пари и експириънс (по бързи са ресурсите от Mibu селото, както някои си мислят в ютюб), а зоната точно преди първия голям бос, конника е супер красиво да гледаш как ги избиваш в гръб, там е тотален Асасин'с Крийд ама какъвто Юбисофт никога не са сънували.
Но да, при босовете е добре направено, че се разнообразява постоянно тепмото и тъкмо "излизаш" от такъв, дето изисква само дефлекшън и ти идва маймуната, дето трябва да бягаш от нея и малко по малко да й сваляш кръвта (въпреки че с пиратките първата фаза на маймуна се тривиализира, а пък втората е супер по-лесна от първата... ама аз като тъпак бях решил, че втората ще е трудна и пестях пиратките, че нямах достатъчно spirit emblem-и, накрая се изнервих и 2-3 пъти убих първата фаза и се оказа, че 3 опита ми бяха достатъчни да сваля втората). Междувпрочем кажи какво е било при финалния бос, там битката... ще отнеме време. 
Още съм на битката с бухала, но отсега се готвя психически за тоя четирифазен бос, с който пихме кротко сакета досега. Май май разбрах че това решение да предам iron code и да се изправя срещу бащата води до по лош финал, ама каквото такова. Взех там два плода, дето отключвали някакъв скрит добър край, пък да видим.
>
>
>
>
Правилно си направил. Ако беше предал Куро, щеше да се биеш само с един финален бос (не четирифазния) и това е. Щеше да изпуснеш над 20% от играта и цялата последна зона, която много хора твърдят, че е най-красивата.
Сега след бащата тепърва ще ходиш там и имаш още 2 главни боса, един опшънъл главен бос (демона) и финалния бос с 4 фази. Ако изпълниш и Purification ending получаваш още един допълнителен бос - още една битка с бащата като е по-млад бърз, силен ... и труден.
А иначе попринцип из сайтовете именно когато предадеш Куро се води лошия край.
И да, "отсича" ти една прилична част от играта, което означаваше за мен, че на първо изиграване по никакъв начин нямаше да го избера. Purification е определено "добрият" край, но пък за сметка на това "стандартният" и най-очевиден завършек е този, който ми изглежда като "естественият" за Sekiro (особено и с оглед на NG+ 
).
) Имам само една критика, обоснована разбира се изцяло на лично мнение. Въпреки, че аз си играя да "заучавам" босове през последната повече от седмица, защото правя no damage битки, смятам, че в DS и BB е много по-важно заучаването на босовете, защото тук механиката е много по-интуитивна, след като веднъж влезеш в играта. Примерно ако сега излезе длц с нов бос, който има меч, или копие, вече се знае как се притводейства срещу такъв враг. А ходи противодействай срещу Мидир или Орфан, без и на сън да се знае какво правят.
Разбира се, има изключения като гадния демон-педал, но булшинството от босовете не би трябвало да затруднят хората, които са свикнали с дефлекта, тууловете и контра-атакуването.
Като цяло много ми хареса ревюто, отбелязах само какво не ми е харесало, щото е едно, всичко останало ми допадна.
Особено, че си натъртил на нещото, което и на мен ми бъркаше в здравето в Soulsborne - как чекпойнта понякога е на майната си. Именно това е и в основата на желанието ми да правя no-hit битки точно тук. Вчера например умирах 4 часа на Бащата 2 (оня в Хирата) докато го сваля без демидж, сигурно съм влязъл 50 пъти при него. Ако трябваше да тичам по 10 минути, щях още на 10-тия път да се откажа.
Идеята ми е тази, че в Sekiro докато не научиш ударите е възможно не само да не свалиш и един death blow на боса - вероятно е да не му вземеш и половината от началния канал кръв. Което ми се случваше често. В Souls босовете, повечето от тях, има винаги някаква илюзия, че са по-лесни, отколкото са в реалност, защото често "от вратата" можеш да им вземеш 1/3 от кръвта или дори половината, докато не се "ядосат" и не започнат да те перят с максималното си количество удари. Тоест поне аз съзнателно заучавах ударите, защото виждах, че това ми е пътят към победата в Sekiro, докато в Souls игрите като свалиш кръвта в обикновено по-лесната първа фаза на бос донякъде си мислиш - "Ей, тука сега все ще добутам до победа някак". И като добавим, че все пак имаш повече методи за справяне, повече оръжия и всякакви глупости, които ти вдигат демиджа и ефекти като огън и лед за едни или други босове, а също и повече фармене за бууст на статистиките, то човек някак подсъзнателно се насочва не към това да научи всички движения и да се справи "както трябва", ами да атакува безразсъдно с надежда да се справи с груба сила, а пък "ученето" идва на заден план.
Поне при мен беше така, де. Ама си мисля, че механиките на Sekiro и на Souls игрите са така направени, че да "тикват" болшинството хора към едното или другото.
П.С. Колко съм навлязъл в Dark Souls III - не знам, със сигурност Sekiro ми хареса, а Dark Souls III - не. Ама със сигурност четох мноооого за Dark Souls III, особено при второто ми изиграване, което все пак ме убеди да напиша положителното ревю.
Но то това е готиното на тия игри, че на различните хора различни неща са им трудни.
Аз сега правя no-hit битки с босовете и реално осъзнах, че и на 10% не съм им познавал муувсетовете. Вчера се пляскахме над 3 часа с демона + 2 часа онзи ден докато най-после се получи.
Като казвам, че Sekiro е справедлив, имам предвид цялостния подход. Примерно нищо не пречеше да няма прераждания, които щяха да усложнят играта доста. Нищо не пречеше при всяко падане в дупката да умираш директно, което щеше да е гадно. Нищо не пречеше да го има шибаното, гнусно, ебано ходене 1 минута от чекпойнта до боса, което просто не мога да опиша колко ненавиждам в Dark Souls III. Самите босове също са направени по различен начин - ако следваха идеологията на Dark Souls III щеше да има голямо пищене (да ти вкарват тежки удари без "телеграфиране" и да имат сериозна вариативност в комботата). Общо взето това имам предвид. Сега примерно босовете са си субективна тема, спор няма. Щото чета много хора, които твърдят, че Sekiro им е било много по-трудно от Dark Souls III, което тотално не мога да разбера. Мен поне 4 боса в DS3 ме затрудниха повече от Sword Saint Isshin.
П.С. При малко повече време бих поиграл пак Dark Souls 3, интересно ми е ако опитам да бъде напълно спокоен (или почти спокоен) и с малко по-наУчен подход дали ще ми е по-лесно. Но предполагам, че пак ще стигна до обичайния извод - че типът геймплей на DS3 просто не ми допада.
Секиро просто предлага корекции на почти всичко, което адски много дразни в ДС, че и в ББ. Сигурен съм, че не е случайно и са взели предвид мнението на феновете си, за което им свалям шапка.
Да, ББ е шедьовър, ДС3 също е близо до това, но Секиро изкачи нещата в ново измерение. През последните 3 дни играх ББ и смело мога да кажа, че умрях повече пъти, без да разбера защо, отколкото умрях във всичките ми no damage битки в Секиро. Защото когато умреш в Секиро, умираш защото си сбъркал, а не защото играта (и в частност камерата като най-големия проблем в нея) е решила така.
Не сериозно, да я напъват за есента, да хване готовия хайп, че догодина ще делят геймъри с Elden Ring и Cyberpunk-a и нещо ми подсказва, че няма да излязат "живи" от тази битка Макар че кой ли знае - те нали Sony се отказаха от E3 тази година. Ама предстои PlayStation Experience и на него ще има какво да показват. Все още има шанс на теория за Ghost of Tsumishima, ама ми се струва тънък. А и тази есен започва да става силова (въпреки че в началото на годината нямаше обявно почти нищо за нея), тъй че не е сигурно дали ще искат да се бутат между шамарите. Sony се справят много добре в началните месеци на годината с ексклузивите си и мисля, че и тук може да се пробват по този начин.
@DragonSlayer, не знам какво да ти кажа. РС порта е напълно пълноценен. Играта се играе прилично с клавиатура и мишка, като всяка 3rd пърсън игра. Дори тук подобно на DS ремастера си има и читави клавишни промптове(а не да ти показва само конзолните, както беше едно време). Ако не ти допадат подобни игри от трето лице, няма да ти хареса, но пак казвам, на тази управлението мишка/клавиатура е напълно адекватно(за разлика от Dark Souls като излезе, дето ти трябваха мод или 2, че да играеш нормално).
Почти всички врагове се движат много повече от теб, а ти ги изчакваш да атакуват, блокираш и след това контраатакуваш.
Аз лично не съм играл с клавиатура и мишка, но ми се струва, че ще е по-удобна, отколкото другите игри. Един от приятелите ми, който наскоро я превъртя, каза, че последния бос супер го е озорил (той играеше с пад), накрая пробвал с мишка и клавиатура и му било по-лесно.
При всички случаи играта си заслужава да се пробва, особено ако човек е на PC и дори да не му се дават пари, може да я тества кракната, пък ако му хареса - да си я купи.
а за играта...караше ме да псувам по крйно грозен начин
10167395