Графиката върши работа. Не е впечатляваща, не е лоша. 
Звукът... става. Войниците ни не са озвучени никак добре, но пък саундтракът и ефектите са прилични.
Дали геймплеят е лош? Не. Има си своите положителни елементи, особено в началото на кампанията. В един момент обаче темпото здраво намалява. 
Phoenix Point рядко успяваше да ми докара емоцията на "още един ход и си лягам". А без нея е трудно подобен тип игра да успее.
Искаше ми се да харесам Phoenix Point и то много, но истината е, че тази игра прави всичко възможно да изсмуче удоволствието ни от нея по един или друг начин. Или поне моето. Непостоянната трудност, лашкаща се от супер ниска до екстремално висока; някои ужасно досадни карти, отнемащи цяла вечност; прекалено раздутия стратегически елемент на главната карта, който ни вкарва в обувките на пълнокръвен бюрократ. Всичко това плюс още някои дребни проблеми превръщат Phoenix Point по-скоро в работа, отколкото в някакво приятно преживяване.
Не, играта в никой случай не е боклук. Има ги и положителните страни. Ама поне за мен битки, които се точат по сигурно час-два (считайки и преиграванията) са прекалено дълги. Както и стратегически елемент, който събужда една емоция у мен - "Ох, пак ли, не и това, айде приключвам за тази вечер с Phoenix Point".
За това - после, защото започвам с историята.
Тя, в интерес на истината, е достатъчно интересно представена. Макар и не чак толкова оригинална. Действието се развива в близкото бъдеще - по-точно 2047 година, когато планетата ни е претърпяла поредния апокалипсис. Човечеството е почти унищожено от мистериозен вирус, наричан пандавирус (от Кутията на Пандора, очевидно, не от сладките черно-бели мечоци). Епидемията стартира през 2020 година с разтопяването на ледовете по полюсите. Тогава вирусът се събужда и прониква в океаните, като модифицира генетично всички същества, до които се докосне. За няма и десетилетие океаните са загубени за човечеството, а след това пандавирусът започва да излиза от водата и завладява и повърхността.
Така човешката цивилизация почти изчезва - но надежда има. Из планетата са пръснати различни крепости на три фракции, всяка от които със своите разбирания за бъдещето на хората, борещи се с мистериозната заплаха. Самите ние пък сме лидерите на Phoenix Point.
Това е тайна организация, създадена след Втората световна война, за да пази човечеството от всякакви заплахи, вътрешни или външни, оперирайки зад кулисите. Phoenix Point обаче прави огромен гаф на Луната (който мисля, че не бива обясняван в детайл в играта), заради който бива закрит. Естествено тогава се появява пандавируса, във възможно най-неподходящия момент... но все пак Phoenix Point може да възкръсне от прахта... да, като феникс, за да се изправи срещу извънземната заплаха.
Тук нещата звучат горе-долу като сюжета на XCOM игрите, само че в различен вид, и като цяло ситуацията е точно такава. Вместо извънземни, които превръщат хората в извратени същества, имаме вирус. Тайната организация, летяща наляво-надясно из света също е на линия, като са налични и три фракции, чието доверие можем да спечелим и които ни дават достъп до специални технологии и типове войници.
От друга страна историята на вируса е приятно представена и като цяло lore-то на Phoenix Point е на ниво. Наличието на три фракции, враждуващи помежду си и имащи съвсем различен подход при борбата със заплахата, също се усещат по-свежо от примерно сухи държави, даващи ни ресурси.
Но да, не очаквайте нищо, което да е особено по-различно от класическата формула. Просто обичайното за този тип игри, но с лек обрат. Е, поне не говорим за абсолютно директен клонинг.
А що се отнася до геймплея, то и тук доминират най-типичните два компонента в игри от XCOM-ски тип. Глобална стратегическа карта и тактически битки.
В първия от тях планираме какво да правим. Стартираме в Южна Азия близо до океана, откъдето ни нападат заразените с пандавируса същества. Те бавно разпространяват мъгла, в която се крият техни леговища, от които и стартират атаките към близките градове на трите фракции. Стигне ли заразата до 100% - планетата ни е безвъзвратно обречена.
За да забавим разпространението на пандавируса трябва да унищожаваме леговищата на гадовете и да отблъскваме атаки към малкото останали в света поселения. В началото на играта това не изглежда като особено трудна задача. Но с напредване на времето вируса настъпва едновременно на всички континенти откъм океаните. Така от един момент нататък единственият ни наличен космически кораб, с който прелитаме бързо от една точка на планетата до друга, става крайно недостатъчен. Нужни са ни още, за да покрием възможно най-много точки на света.
И тук идва едно от основните неща във Phoenix Point - глобалната карта. В играта е потърсено нещо нестандартно. Противно на повечето тактически игри, в които като цяло не се случват чак толкова много неща и се залага на моралните избори - тип тази или онази мисия да изберем, съответно получавайки някакви позитиви и някакви негативи, то тук се разчита на количеството. От средата нататък ни нападат отвсякъде. Нужно е чисто и просто да имаме много кораби с много войници в тях. Всеки от които обикалящ някой от континентите и опитващ се да се справи с пандавируса.
Това звучи като нещо яко, нали? От една страна - да. Защото добавя мащаб на конфликта. Усещаме как гадовете ни нападат отвсякъде. А ако избухне и война между фракциите и решим да застанем на нечия страна - мазалото става пълно. Лошото обаче е друго - битките са прекалено много.
От един момент те следват една след друга, което принципно не бих посочил като минус, но във Phoenix Point не се оставя усещането за епичност; за това, че след всеки сблъсък глобалният конфликт някак се променя; че има някаква реална прогресия. По-скоро битките са толкова много, че в един момент се усещат така, сякаш убивате плъхове в начална зона на World of Warcraft.
Но битките не само са много. Те имат и куп проблеми, сами по себе си. Някои от които бяха толкова дразнещи, че просто изключвах играта. С помощта на task manager-а.
Например конфигурациите на противниците. Те идват на случаен принцип, като уж имаме някакъв индикатор колко опасни ще са те преди мисия. Но аз не го намерих за полезен по абсолютно никакъв начин. Напротив, в някои случаи ми се струваше, че Phoenix Point направо се ебава с мен. Казвайки ми, че ме очаква "Extreme threat" в някоя мисия, която беше толкова лесна, сякаш ми е скочил на бой 40-килограмов 75-годишен пиян дядо. В други случаи мисии с High Threat се усещаха така, сякаш съм ядосал Витали и Владимир Кличко и те са ми почукали на входната врата.
Във всеки един момент, в който си казвах - "Абе, тази игра не е толкова лоша" - задължително идваше някоя от помиярските мисии. В които например могат да се паднат няколко гадове-артилеристи, които стрелят през цялата карта и които могат да ми парализират половината отряд ей-така, от нищото, още във втория ход. В други случаи отвсякъде прииждат още и още противници, които просто нямат убиване. Без абсолютно никаква мярка от страна на играта.
А най-гадните нива пък бяха едни вражески бази, в които трябва да премина от единия край до другия, за да убия някакъв специален кенеф пандавирус гад, докато същевременно играта постоянно ражда противници около мен. Това лайно се минава единствено с чийзване и всеки път, в който го виждах просто ми се обръщаше стомаха. Ташакът е, че тази втора по трудност вражеска база всъщност е по-трудна и досадна от последната, в която трябва да убием един-единствен титаничен по размер противник. Което е много, много по-лесно (особено при положение, че той идва към с нас с идеята да ни пребие, а не стои в ъгълчето на картата статично).
Разбирам, че Phoenix Point залага на случайно генерирани сблъсъци. Но крайният резултат просто е лош. И е имало нужда от много повече бърникане на алгоритмите за произвеждане на противникови армии. Те в момента са в двете абсолютни крайности.
Или противниците са много лесни и ги премазваме като мастии. Или са нечестно трудни. Особено ако говорим за тези, които стрелят като артилерии от майната си и които могат да разкостят хората ни за нула време.
Лошо е също така, че от един момент нататък изобщо не усещаме каквото и да е развитие в кампанията. Може би след десетия час или нещо такова сме видели почти всички видове противници в играта. Които не са толкова много. А след това десетки часове се въртят само те. Макар и тук-таме да имат някоя различна мутация (тоест освен стандартните си умения имат и някое допълнително).
Системата с прицелването е един от позитивите на Phoenix Point
Нашите войници също нямат особено разнообразие от брони и оръжия. Всъщност ташакът е, че едно от началните пушкала е може би най-силното в играта и е перфектно и за ендгейма. А пък повечето от останалите уж ъпгрейднати оръжия не правят почти никаква разлика. Малко повече демидж, малко повече муниции... но нищо, спиращо дъха. Нищо, което да ни накара да ъпгрейднем и да усетим тотална разлика при войниците ни. При броните има малко по-голямо значение, особено онези, които дават бонус към точността, но пак не говорим за нищо драстично.
В резултат усещаме Phoenix Point така, сякаш играем една и съща битка отново и отново и отново... просто с течение на времето правим още отряди от войници, за да можем да огреем на повече места по света. И в един момент еднообразието ни завладява.
Понеже балансът не е особено добър и има някои конфигурации на умения, които са далеч по-ефективни от други. Цели класове войници са в може би безсмислени. Или нека го кажа инак, доста по-слабо ефективни от други. Няма и някаква толкова дълга прогресия - максималното ниво на хората ни е седмо, което не се достига за супер дълго време, а уменията не са особено много или пък интересни. Говорим за буквално най-класическите такива в XCOM игрите. Всеки, който ги е играл автоматично ще знае какво да очаква.
Вероятно меденият ни месец пред Phoenix Point са първите десетина часа. Тогава тепърва отключваме всичко, което има да ни се предложи. Например откриваме новите класове войници, които всяка фракция ни осигурява (стига да се сприятелим с нея). Отключваме възможността да мутираме нашите войници с пандавируса. Тези екстри са приятни и ни карат да мислим, че Phoenix Point ще ни осигурява още и още. Но в един момент просто всичко замръзва! И тогава започваме една бавна, скучна, еднообразна война с враговете ни.
В която няма нищо особено интересно на тактическата карта. XCOM: Enemy Unknown ме радваше адски много в този си елемент, защото ресурсите ни наистина бяха екстремално малко и се усещахме яко скъсани, готови да просим малко парички от големите нации, колкото да можем да платим сметката за електричество. Във Phoenix Point в никой момент нямах проблеми с парите. Дори и да оставах горе-долу на нула ми беше достатъчно да мина 2-3 бързи мисии и пак да съм яко напред. Има опции за търговия, с които допълнително да сме в отлично състояние.
Налични са куп бази на проекта Phoenix Point по картата. Но доста от тях се усещат като някакви празни чекпойнти, в които строим 2-3 задължителни сгради, за да могат да почиват войниците ни и това е. От един момент нататък нямаше особено много технологии за научаване. А дори и да имаше - гига много от тях са толкова безсмислени! Няма го уау ефекта от XCOM игрите, да отключиш нещо, което да промени едва ли не цялата война с противника. Тук като цяло се отваря маргинално по-добра пушка от миналата пушка или пък леко по-различна пушка, която е с практически същата ефективност. Нерядко си казвах - "Има ли смисъл да ъпгрейдвам" и отговорът беше... "Хм, не мисля".
За капак има цял пласт безумен микромениджмънт, например при мунициите на хората ни. Ей, какъв осран кенеф е това, просто не мога да опиша. Значи мунициите ни редовно свършват, окей. Стратегически елемент, хубаво. Кое е абсурдното? Трябва да минем през 3 шибани екрана, за да си купим нови пълнители! Виждаме, че войник няма достатъчно муниции => натискаме на екипировка => избираме да си купим муниции => играта ни насочва към менюто за строене, където специално да намерим нужното ни оръжие => купуваме мунициите => връщаме се към първоначалния екран, откъдето сме почнали. По дяволите, това дори не са три екрана, поне би четири.
Представете си този процес 2-3 пъти преди всяка мисия. Да, досадно е. Всеки път, в който виждах как хората ми нямат муниции... просто ми се отиграваше. Казвах си - "Майната му, приключвам, това е, чао, Phoenix Point". Не разбирам какви технически проблеми трябва да са имали нашенците от Snapshot, за да не направят пълненето на мунициите възможно с натискане на 1 копче от екрана за стартиране на мисия! Щеше да спести адски много нерви на адски много хора!
Изобщо и не говоря за това колко неудобен е потребителския интерфейс. И колко клика са нужни, за да се направят най-елементарните неща в общия случай. За някои опции даже трябваше да гледам в Google как се правят, толкова неясно бяха представени.
А що се отнася до основното нещо, което ще правим във Phoenix Point - битките... те също като цяло са фифти-фифти. Вече споменах за кофти конфигурациите на противниците? Нали? Е, при тях има и един друг основен проблем. Самите нива. Които по принцип са малки по размер, което за мен не е минус, напротив. Обичам бързи тактически игри, в които не се минават по 3-4 "празни" хода, в които моите хора просто тичат напред и не става нищо. Само че препятствията по нивата, включително сградите, са доста, доста кофти направени.
Почти всички по-големи постройки хем закриват много от картата, хем са странно прозрачни и не е много ясно кога противник има открито пространство, за да стреля по нас, и кога не. Качването на горни етажи на сградите ни е представено неясно, увеличаването на камерата често не работи както трябва. В някои битки се случваше гад да се качи супер високо и аз да не го виждам изобщо (като не ставаше ясно как мога да стигна до него).
На много от нивата човек трябва да се справи със самата архитектура. Няма го онова, което е налично в XCOM заглавията - брутално ясни нива, при които е очевидно кога те виждат, кога - не, къде можеш да се качиш, къде не можеш. Прозрачността на елементи от сградите е реализирана далеч по-добре там. Във Phoenix Point е... прост кофти. Не само, че не разбираш с един поглед какво е нужно да се направи. Понякога се вглеждах специално, опитвайки да разбера как да процедирам (специално при сгради на няколко етажа) и се чувствах така, все едно гледам някаква абстрактна картина.
Но дори и някой наш войник да не бъде претрепан по най-гадния начин, понеже сме си мислели, че някъде има прикритие, а то се оказало декоративен прозрачен елемент - то често произволното разположение на враговете на майната си води до забавени битки. Които продължават и по половин час. Не че са трудни. Или тактически. Или напрегнати. Просто движението е едно такова... мудно, пък докато заобиколим това, онова, докато настигнем някой противник. Докато минат анимациите на движение. И ей ти го, вече минал повече от половин час. За някаква супер дрислива, ирелевантна битка. Айде, печелим. Ама ако следващата е някоя от шибаните, досадни, небалансирани... и айде, време е за task manager. Защото миналата ни е изморила яко.
Иначе самата бойна система има своите доста добри позитиви. Нека обърна малко нотката на ревюто. В което май негативизма преобладава.
При битките например. Прицелването в тях не е направено като в доста от тактическите игри. Нямаме някакъв измислен процент шанс нещо да се случи или напротив. Едно от най-омразните ми неща в XCOM заглавията. Имаш 80% шанс да уцелиш... и изпускаш 4 от 5 пъти. Някаква извратена логика, сякаш извадена от книга на Тери Пратчет.
Във Phoenix Point е различно. Всеки от войниците ни си има мерник, чийто размер зависи от точността им. На снайперистите е най-малък, а на тежките ни хора - по-голям. Ако трябва да съм конкретен всичко зависи не от класа на войниците, а от бронята, която носят (която е обвързана с класа, но след 4-то ниво можем да избираме и втора специализация за хората ни).
Та да се върна на темата. Мерникът ни в битка се състои от две отделния, като ако и двете са върху противник - то уцелваме 100%. С други думи имаме механика, подобна на шутърите - нямаме процент шанс да уцелим, ами имаме мерник, в рамките на който могат да попаднат куршумите ни. Има и елемент на шанс, де. Има 50% шанс куршум да попадне в по-малкото, централно отделение на мерника и още 50% в по-голямата, външна страна. Но при снайперистите и като цяло "точните" класове войници мерникът е толкова малък, че почти сигурно ще уцелим точно тази част от тялото, която искаме.
Което пък е другото нещо във Phoenix Point. Прицелването на определени места от тялото има голямо значение. Деактивираме ли едната ръка на противник - той не може да носи оръжия, изискващи две ръце (които са повечето в играта, без пистолетите и някои за меле дистанция). Деактивираме ли главата му - врагът губи цялата си воля (своеобразната мана; от нея зависи колко умения могат да се ползват в битка). Контузии в краката намаляват броя на квадрати, които можем да преминем по време на ход и тъй нататък.
Не само това, но имаме опции и да унищожим самите оръжия на противниците! Които са доста яки. Ако някой враг е тежко брониран и не можем лесно да го пробием, то можем просто да му отнемем оръжието! Същото важи и за различните превозни средства във Phoenix Point, които са много тегави за убиване, но останат ли без картечниците/ракетните си установки... се превръщат просто в купчина желязо на колела, която не може да ни направи нищо.
Обмислянето къде точно да ударим противник е забавно - гръбнакът на цялата бойна система. Някои гадове с тежко удрящи оръжия остават голи и боси, когато им контузим едната ръка. И да, пандавирусните ни противници същи ползват оръжия, които събират от фракциите, с които се бият!
Други лошковци, например сирените, са брутално тегави заради специалните си умения. Например възможността да поемат телепатично контрол върху някой от нашите хора. При тях е от ключова важност да им отнесем главите възможно най-рано, защото в противен случай могат да откраднат половината ни войници като стой та гледай.
В битка има и куп ефекти като кървене и отрова, за които трябва да внимаваме - могат да претрепят хората ни за нула време. Но и същевременно са не по-малко за противниците, когато ги докараме на същото дередже. Най-вече с оръжия като гранатометите, които премазват леки противници за нула време.
Има и превозни средства, ама те са по-скоро gimmick и нищо повече. Те заемат цели 3 места в кораба ни, но в никой случай нямат ефективността на трима войници. По-скоро на... един и половина или нещо такова. Да, в началото бронираната машина Scarab изглежда ефективна, защото за 4 хода може да убие 4-5 леки противника. Или повече, ако са скупчени на едно място. Което си е третина спечелена битка. Но по-нататък, когато се появят повече бронирани гадове, това превозно средство става почти безполезно.
Дотук добре, нали?
Е, мога пак да се върна към критиките. Първо, балансът. Както споменах горе, някои начални оръжия са брутално силни. Има го и другото - част от пушкалата са екстремално слаби. Част от класовете в играта са... ами, частично безполезни и не могат да се сравняват с други. Всъщност като за гръбнак на войската ни има една базова комбинация (поне по мое мнение), която служи почти перфектно. Някои класове като жреца могат да са супер полезни в определени ситуации - с умението си да долавят живи противници в голям радиус и най-вече да поемат контрол над противник. Но това са по-скоро неща, валидни в някои ситуации. Винаги е най-добре да направим някой на пастет, а едни класове са далеч по-ефективни в това от други.
Другото е, че демиджът като цяло е висок - и на нашите хора, и на противниците. Повечето битки опират предимно до "кой вижда другият първи". От което страда тактическата част. Понякога малка грешка означава да изгубим войник (за мен това е автоматично преиграване, тъй като мразя да губя хора в този тип игри). А понякога дори и да не сгрешим ни премазват. Особено в конфигурации, при които противниците се раждат с 2-3 артилерии и още във втория ход вече ни бомбардират.
Нерядко битките опират до първоначален сейв, проба и грешка къде са лошите, а после лоудване и действане според събраната в "бъдещето" информация. Някои от картите ми изглеждаха като игра на шах с Магнус Карлсен - каквото и решение да вземеш, все е грешно. На всичкото отгоре играх на предпоследната трудност от четири. На финалната със сигурност ще е много, много по-тегаво.
Именно и заради това го няма елементът на "още една битка и си лягам". Просто когато ви разпорят в първия ход си казвате - "А, това е една от ОНЕЗИ карти".
Като за капак и войниците ни са едни такива... безлични. Споменах горе, че уменията са просто класическите от XCOM игра без нищо разчупено. Но и откъм външен вид, откъм реплики нашите хора са абсолютно никакви. Няма нищо, с което да се привържем към тях. Както в XCOM-овете.
Броят на войниците ни пък е нещо, към което оставам раздвоен. Всеки наш кораб може да носи по 5-8 човека, което означава, че в един момент имаме 20-30 и повече. От една страна това не е лошо, защото можем да експериментираме. Не сме ограничени само до първите ни няколко човечета и начина, по който ги построим откъм умения.
От друга - примерно 30 войника са брутално много! Най-вече заради бюрокрацията. Преди всяка мисия трябва да изгубим куп време, за да презареждаме муниции, но не само това. Гранатите например се ползват еднократно и трябва да строим нови. Понякога се случва да ги забравим, войниците ни да останат с празен слот за оръжие... и оттам нататък да е нужно да се чудим какво да сложим там (понеже не ни се чака 2 виртуални часа за създаване на нова граната). Ето тези неща правят многото битки по-досадни. Когато дойдат 2-3 битки поред пред различните ми отряди и трябва да се занимавам с всички тези простотии, които отнемат по 5-6-10 минути, просто ми се отщява да играя Phoenix Point. Тази бюрокрация не носи нищо на играта. Само ѝ вреди.
Заключението?
Иска ми се да ползвам моето обичайно клише - че с още малко работа Phoenix Point ще стане приятна за игра. Но в случая мисля, че проблемът не е толкова в малките неща. А в по-големите. Раздутата, бавна кампания. Прекалено многото отряди и битки, повечето от които се усещат като безсмислена плънка.
Като добавим и спънатата прогресия, която ни позволява общо взето да играем с едни и същи оръжия през цялото време... то ми се струва, че Phoenix Point има нужда от сериозно преосмисляне на концепцията. Макар че кой ли знае, може би оригиналната концепция е била малко по-друга, но не е имало време за нейното реализиране.
Няма как да знам. Но е сигурно, че в последно време нещо ме чегърташе да поиграя тактическа игра, но Phoenix Point абсолютно не успя да начеше крастата.
Още по темата
10167395