Да, но за пореден път след ред събития се уверявам, че всичко това няма как да се случи. Ние сме фундаментално индивидуалистична нация, която никога няма да се върви заедно напред. Поголовното мислене "да се пробвам с някоя далавера, пък да видим дали ще мине" е нещо, което е дълбока част от характерите на мнозина. И макар това да има някои положителни страни, то говорим за нещо деструктивно.

Не, наистина, нека се замислим - може ли средният българин да играе в отбор? Не говоря конкретно за спорт, макар че и там положението е повече от показателно - и да има талант, винаги се случва някой сблъсък на характери. Все някой е повече от другите, чувствата му са наранени, не може да си преглътне егото в името на една обща кауза.

Положението, налично и в други сфери от живота. Работа, общество, държавна администрация, образователна система. Няма обща кауза или морал, не и в общия случай. Само мисъл как всеки да мине възможно най-тънко, често за сметка на другиго.

Но защо не, нали? "Аз съм напред, а някой друг е преебан".

Да, само че се получава една верижна реакция. Продавачката в магазина може да изнерви частен съдебен изпълнител, който да се обърка и изпрати известие за вече платен дълг на грешен човек. Който да има слабо сърце и да получи инфаркт. И да се окаже, че този мъж е бил бащата на продавачката, изнервила изпълнителя.

Ситуацията може да ви звучи прекалено абсурдна. Но да кажем, че я базирам на реални събития от съвсем скоро с мои близки (за щастие без фатални последствия). А и искам да илюстрирам едно нещо - в дадено общество всичко е дълбоко навързано. Едно нещо води към второ, трето, пето, осмо. Нищо не е прекалено просто. Никога.

Така дори човек да прецака някого другиго и да си мисли, че е в печеливша позиция, то рано или късно сам ще попадне в този капан. Няма как, когато цялата среда е такава. Естествено, дори и да не прецакваш никого, то пак има голям шанс да ти се случи това. Рисковете на България.

Но в крайна сметка, говорим за дълбоко вкоренена ситуация. Която изглежда няма как да се промени току-тъй. И в такъв случай - за каква Европа говорим, какво развитие и прогрес? Ние сме си просто едни тъмни балкански субекти и толкоз. Дори и една част от хората да опитат промяна към по-добро, какво ще стане в крайна сметка? Ще ги преметнат още 20-30-50 пъти и те ще си кажат - "Майната му". Нормално.

Самият аз винаги съм следвал едно верую - да не прецкавам някого другиго. Не и съзнателно, особено пък ако става дума за непознат човек. Да, ако имам някаква дълбока неприязън към някого, няма да му се правя на приятел. Но хората, които не познавам... предпочитам да не ебавам. Надявам се и те да не го правят с мен. Струва ми се, че това е една стъпка във вярната посока. По-добре апатия към съседа, отколкото да се опиташ непременно да го излъжеш по някакъв начин.

Всъщност, това е стратегия, следвана в куп други страни. Включително и САЩ. Там никой няма да скочи да ти прави свирка, да се прави, че много те обича. Но пък и няма да те прецака ей-така, заради принципа. Всеки си гледа в чинията.

Естествено, нашият краен индивидуализъм си има и своите плюсове. Човек се научава да върши всичко сам... на средно или по-добро ниво. В крайна сметка, от колкото повече неща разбираш, дори и на базово ниво, толкова по-добре (стига да осъзнаваш незнанието си). Тъй че винаги даден минус си има и плюс.

И все пак... винаги, когато стане дума за "задружност" и разни други такива ме избива смях. Това няма как да се случи из нашите ширини. Тъй че няма нужда дори да претендираме за това. Знаем си, че сме индивидуалисти... всеки гледа своята фамилия, своя клан (тоест близките му приятели)... а оттам нататък - все тая.