Вчера Уитни Хюстън се била гътнала. Удавила се била във ваната разбрах. Или нещо от рода. Не съм си правил особен труд да чета новините за нея, просто хвърлих едно бързо око на първата срещната.

Но гледам се започва - “Ау, отиде си един гений”, “Господ прибра една велика личност” и ала-бала. Пфффф. Аз лично няма как да съжаля нито някой разстрелян бандит, нито пък някой наистина надарен индивид, намерил смъртта си от простотия.

А в случая с Уитни Хюстън говорим именно за това. Звезда, която по една или друга причина друса като за последно едно 15-20 години. И най-накрая дори при най-добрата химия и лекари тялото й не издържа. Да плача ли за нея? Защо?

Не е имала пари ли? Всичко й е било трудно? Или пък?

Хубаво, богатите също плачат. Нали така се казваше една от първите сапунени опери из нашите ширини. Със сигурност когато си хипер богат, известен, надарен с красота и глас си имаш своите проблеми. Които не знам какви са, не мога и да си ги представя – прекалено съм далеч от всичко това.

Но аз, бидейки долу, не се интересувам от тях. Не им съчувствам. Даеба, като ми изскочат 2 кариеса и още някой друг подобен задължителен разход и бюджетът ми се разклаща като кули-близначки на 11 септември (too much?). Съответно няма как да плача за смъртта от предрусване на Хюстън или смъртта от препиване на Ейми Уайнхаус. Имаш най-добрите психолози в света, имаш най-добрата химия, имаш най-добрите доктори, имаш пари... можеш да идеш в Индия или в Тибет или при курвите в Тайланд и да се преоткриеш...

...но вместо това друсаш като скот или още по-зле – напиваш се като изпаднал балканец до смърт. Айде нЕма нужда. И да плача за тея хора ли? Защо? Защото могат да пеят прекрасно? И какъв е урокът от всичко това? Какъв е примерът, който те дават?

Имали са възможността да променят нещо у себе си и то абсолютната възможност – аз нямам опцията да избера да ида на пътешествие на майната си. Нямам възможността дори и да не работя по 8 часа на ден – искам не искам го правя, иначе няма пари.

Ама Бай Хуй или Кака Путка с големите си възможности предрусали и айде – каква човешка драма. Всъщност, винаги в тея моменти се сещам за стихотворението Кино на Вапцаров, даже и тъкмо сега го прочетох... повечето хора пият, щото цял ден са бачкали като говеда и искат мислите тип “Откъде ще извадя още 200 лева, за да си купя нещо важно” да изчезнат... а пък поредната гътнала се звезда е краят на света, видиш ли.

Да, ако някоя известна личност я тушира рак примерно, то ми е кофти. В продължение на около 5 минути, де, колкото принципно трае средната човешка съпричастност към чуждото нещастие. Но само в тези случаи – когато просто лошият късмет е споходил някого, когато не е имал какво да направи. Нелечим тумор или някой скрит генетичен дефект, останал в тайна до един фатален момент... това е драматично.

А това, което човек сам си докара не е драма. Това е простотия. И в тези случаи няма как да пиша трогателни праснословия, да си пускам хитови песни, да свалям дискографии и да коментирам със сълзи на очи как си е тръгнала една голяма личност.

Тръгнала си е една наркоманка с фантастичен глас. Която не знам да е известна с някаква крайна благотворителност или нещо подобно. Мисля, че светът ще продължи да съществува и без нея.