Не говоря за някаква очевидна мечта или фантазия. Като например това да се надяваш един ден да станеш милионер и да живееш в палат с 50 стаи, 20 бани и 16 кенефа. Ами за това някой с убеденост да твърди, че ще направи каквото и да е баш в реалността.

Което почти винаги не се случва.

„Ооо, ще наеба оная мацка – 100 процента сигурно ти говоря”.

„Почвам да отслабвам, ще направя плочки, не е никак трудно, след няколко месеца съм готов”.

И всякакви други празни твърдения.  За една или друга сфера на живота. Които често биват гарнирани от подробно разказване какво и как ще се случи. Приказки, които всички знаят, че едва ли ще бъдат реализирани. Но все пак се разказват отново и отново, белким една лъжа ако се повтори достатъчно пъти ще стане истина.. Закани, описани и в стихотворения на Ботев като „В механата”  - на пияна глава герои бол, но когато стане време за действие – нищо.

За мен, винаги най-добрата стратегия е била обратната. Започваш да правиш нещо и когато го завършиш – тогава да се похвалиш. Да имаш резултат пред себе си. И да обявиш гордо – изгубих няколко месеца, но постигнах нещо!

А не да разправяш нон-стоп как ще се случи нещо уж със сигурност... докато най-накрая то не се превърне във виц. Имам такива приятели, които толкова дълго говореха как ще направят перфектния нискобюджетен автомобил за улични гонки, който едва ли не ще издухва всичко по пътя си... че това се превърна в един мит. Шега. И нищо повече.

Естествено, винаги е хубаво човек да има някаква идея в главата си. Начертана концепция как да постигне нещо. План. В противен случай, нещата се случват доста по-трудно... когато се изпада в някаква пълна хаотичност и се разчита повече на шанс, за да се подреди нещо, отколкото на стратегия. Не, че е невъзможно. Просто е по-тегаво.

Всъщност, когато някой хвърля ред празни приказки, то може да се скрие зад оправданието, че това е просто план. Който ще се развие в бъдещето. Но за мен разликата между избистрянето на стратегия и тупането в гърдите е проста – действието.

Когато не си извървял дори една стъпка по даден път, няма защо да говориш какво ще направиш на финала. Ако си започнал да градиш нещо – окей. Но в противен случай си е просто безсмислено.

Но същевременно доста обичайно за балканските ширини. Възможно е и това да е човешка черта – не знам. Не съм живял достатъчно в чужди държави, за да си вадя крайни изводи. Но всички сме се натъквали на това у нас.

Естествено, вероятно е всеки от нас да е изпадал в тази ситуация. Да фантазира прекалено уверено на глас. Човешко си е. Както е нормално в един или друг случай да говориш зад нечий гръб или пък да проявиш неприятно лицемерие. Случва се, дори и човек да не се стреми към това.

Проблемът е, когато всичко това се превърне в начин на живот. Да лъжеш и мажеш директно в очите на хората. Да живееш само за да чуеш някаква доза слухове за познатите ти, които след това да им се подиграваш.

Или нон-стоп да кроиш грандоизни планове. Които най-накрая се оказват просто мечти, изказани на глас.

А и в крайна сметка, винаги е по-приятно да се похвалиш с някое постижение, когато е факт, нали? А не просто някаква далечна фантазия...