Така и не разбрах защо всеки път една от чистачките казваше „Икономията е майка на мизерията“, когато включваше всички лампи накуп. И след това отиваше да си подготвя кофите, парцалите и останалите аксесоари. Прахосвайки електричество. Дълги години възприемах поговорката точно по този начин.

Като разхищение на ресурси, типично за комунистическите времена. В които има достатъчно от всичко и никой не се опитва да оптимизира нещата дори малко. А и в крайна сметка, въпросната спортна зала винаги се е издържала от данъкоплатците...

Но с годините разбрах и истинското значение на тези думи. Което всъщност виждаме в действие напоследък из нашата страна. А именно – колкото повече икономисва човек, толкова по-близо се докосва до дъното. Един път ще спести от дрехи, друг път няма да си оправи зъб, трети ден ще си намали дневната дажба храна, в другия случай няма да си губи ново удобно легло, когато старото се потроши... само за да се превърне в един скъсан просяк накрая.

Независимо дали има пари или напротив. Разбира се, ако мизерията се породи от скъперничество, това е толкова, толкова по-зле.

Но и другият вариант не е най-добрият възможен. Когато човек се опитва да се бори със свиващите му се доходи... чрез икономии. Тъй като по-добрият вариант винаги е бил (и ще бъде) да се търси развитие.

Да се търси скок в приходите, не намаляване на разходите.

Естествено, тези думи е много лесно просто да се кажат. А особено във времена на криза като днешните е адски трудно да се изпълнят. Но от друга страна... ако човек не опитва да направи нещо, то няма и как да го постигне.

За съжаление, поради една или друга причина, разсъжденията на българите в последните години вървят в друга посока. Не се живее според веруюто „икономията е майка на мизерията“.

В днешно време се виждат резултатите от всичко това.

А именно - мнозина са се превърнали в хора, които работят колкото им се каже за каквито пари им се хвърлят на масата. Как да си оправи човек разходите? Никой не се интересува. Който както се уреди. Става малко по-зле, после още повече. И така хоп, в един момент човек стига до положението, в което месечната му сметка за ток е половината заплата.

От икономии. Защото заплатите ни не са се качили особено в последните 4-5 години. По дяволите, замислих се за каква заплата бачках през 2007-ма и то доста по-нискоквалифицирана работа от настоящите ми... стойността й е почти същата като днешната ми. И тук говоря без изобщо да вкарвам фактора „инфлация“. Ако намеся и него, става наистина грозно.

Да, имаше световна криза. Да, положението и днес е лошо и то навсякъде по света. Не само в България. Но до бунтове и самозапалвания се стигна заради неспазване на едно правило... икономията е майка на мизерията.

Когато хората свалят летвата толкова ниско, че в един момент се спъват в нея. Падайки адски лошо по лице. За да се освестят от шока и да осъзнаят какво се случва.

Но за разлика от мнозина, тук не бих обвинил правителството. То си действа така, както си знае. Както е функционирало преди 100 години, както ще функционира и след 100 години. Поне в България. Силният на деня си купува каквото му е нужно. Народът – да се оправя.

Няма да обвиня и частните фирми.В крайна сметка, те си гледат финансовите резултати – ако служителите не ги натиснат наистина здраво за по-високи заплати... такива няма да има никога.

Виновно е мисленето на всеки от нас. Че можем да преживеем с възможно най-малко пари. И в крайна сметка се оказва, че едни хора карат бентлитата по улиците, понеже ние сме сваляли летвата.

С тези думи нямам намерение да изключа себе си от уравнението. Да се издигна над останалите и да кажа нещо високопарно. Напротив. Самият аз функционирах и все още действам на този принцип. Икономисвайки.

Правех каквото мога с парите, които заработя. В края на месеца му мисля. Забивам пръст в тила, почесвам се и започвам да правя сметки. „Къде излетяха X лева“? Докато в един момент започнах да осъзнавам, че не може така.

Че икономията завладява прекалено голяма част от живота ми. Че мизерията чука на вратата. Образно казано, естествено. Не говоря за истинския смисъл на думата. В крайна сметка, щом човек има храна, покрив и базови луксове, то не е просяк. Но при положение, че два кариеса или друг подобен разход ми чупят на моменти планирания месечния бюджет... то съм на кантар.

В крайна сметка, вече настъпиха времената, в които е време хората да се замислят, че икономията наистина е майка на мизерията. Да се изисква повече от частните фирми, вместо нещата да изглеждат просто като експлоатация. И най-вече... винаги да се търсят варианти. В 9 от 10 случая не се случва нищо... но пък понякога от шапката изскача заек. Кой ли знае.

Важното е да се търси прогрес. Икономията... носи предимно отрицателни неща.