Случайно или не, никога досега не ми се е случвало да работя нещо, в което тиймлидерите, супервайзорите или казано инак, шефчетата на средни нива... да отнасят нужната доза от отговорността за дадено осиране. Напротив, почти винаги тази „чест” имат работниците. Някой над теб не си е свършил работата? „Ти си виновен”.

В което няма проблем – прехвърлянето на вината на по-долните нива. Това е напълно нормално, навсякъде. Но при нас нещата добиват съвсем други измерения – от най-горното шефско ниво всичко направо се стича до работника.

Ей-така. Вместо по-големия шеф да обвини по-малкия от него шеф, който да обвини средния шеф, който да обвини работника... както си му е редно по стълбицата на осирането... то много често у нас нещата стават инак.

Големия шеф направо хвърля вината върху работниците, а средните шефчета остават в някакъв периферен рай, в който хем не са виновни за нищо, хем си се изкачват по корпоративната стълбица. Класика.

Разбира се, всичко това води до влошаване на цялостната работа. Защо ли? Ами защото всеки си има своето място в дадена машина. И когато някое зъбно колелце в нея не сработва... това оказва сериозни последствия.

А когато се появи това положение – цялата вина да се струпва върху работника – то тогава положението вече става лошо. Просто защото ако онзи, който върши основното ядро работа е деморализиран... то това довежда до пагубни резултати.

Но е интересно, че в повечето случаи шефчетата не осъзнават това. Че докато си цъкат в своя периферен рай, то те рискуват и своята кожа. Тъй като дори да не те обвини никой за някой провал и всичко да се стече до работника... то в един момент нещата се връщат. Накуп. И както ще изгорят работниците, така и тези над тях...

Ама в България в доста от случаите няма такива мисли – за бъдещето. „Сега ми е добре... какво ме ебе за утре”? Не, наистина... какво те ебе за утре? Нищо, че в това няма нищо шефско... нали парите текат днес, утре си за утре... ще му мислим.