Та питах същата тази девойка – „Защо си толкова ухилена, нещо яко ли ти се е случило днес?”.
-„Не, аз винаги съм си така”, ми отговори тя.
-„Е как така”, питах я на свой ред.
-„Ами, не ми се е случило нищо лошо, защо да съм нещастна”?

В интерес на истината, тогава вътрешно й се подиграх. Заключих, че вероятно е някаква безделничка. Не не работи, че избутва някакво висше дотолкова, доколкото да залъже техните. Всъщност е възможно и това да е била истината.

Но е напълно възможно и нещата да са били различни. Възможно е и тя да е работела така, както работех аз тогава, заедно с ученето. Възможно е да имала разнообразни проблеми, каквито имаме всички ние. Малки или големи.

И е възможно просто да си е казала – „Отказвам да се поддам на помията, защо да не се хиля?”.

Тъй като с годините започвам наистина да се убеждавам, че не щастието избира да е с човек. Човек избира да е с щастието. А ако не искаш да го прегърнеш – няма какво да ти помогне. Да, някои хора имат огромни проблеми. Тежки болести у тях или роднини. И т.н. Тогава е почти невъзможно просто да се ухилиш.

Но пиша тези редове по друг повод. Относно онези, които нямат сериозни причини за негативизъм и депресии, но все пак се отдават на тях. И с всеки изминал ден се учудвам защо толкова много хора си самовнушават нещастие. Как живеят уредено, как имат множество възможности за развитие. Но предпочитат да си стоят вкъщи, да гледат в една точка и да са „депресирани”.

Преосмисляйки отново и отново отрицателните моменти в живота си. Преживявайки отново и отново драмите си, малки или големи. И достигайки до извода, че всичко е безсмислено.

Вместо да се опитват да направят нещо по въпроса. А възможности има. Дали ще излезеш на разходка или ще излезеш в бар, запознавайки се с нов човек. Дали ще отидеш да потичаш... или ще се отдадеш на някое хоби като да направиш сайт ей-така, без да разбираш нищо от материята. Трябва да се търси вариант.

А когато човек се занимава с нещо, част от драмите изчезват. Особено мимолетните. Тъй като много от проблемите се разрастват като тумори в съзнанието на човек, когато реши да ги преосмисля отново и отново. Вместо или да ги разреши, или да не мисли за тях.

Понеже малките проблеми даже имат способността да си изчезнат сами. Говоря за мимолетни неща като лоши оценки в университета, някакво смъмряне от шеф в работа и т.н.

Същите тези проблеми обаче могат да отнемат и съня на човек, ако започне да ги мисли по 10 часа. „Накъде съм тръгнал, като ми се карат някакви капути в работата, вече трябваше да имам идея за бъдещето, а работя за трицифрена сума и нямам изгледи да си купя апартамент в следващите 100 години”, ще си каже човек и ще му стане тегаво за няколко дни.

Вместо да отсече – не ме ебе. Да се случва каквото има да се случва. Случилото се–случило, по-добре да гледам към утрешния ден, вместо да съжалявам за вчерашния.

Естествено, не призовавам към някакви безпричинни безумно позитивни мисли. Не съм такъв човек – напротив, обичам да съм здраво стъпил в реалността и с двата крака. А не примерно някой член на семейството ти да умре, а ти да хвърчиш с дебилна усмивка в облаците с летящи еднорози в съзнанието.

Но при всички положения, трябва да се гледа предимно положителното. Не човек да псува Вуте, че има 2 апартамента и нова S класа. Да погледне себе си и да си каже – „Ами, имам покрив над главата, имам заплата, а дори и да остана безработен, пак ще има начин да оцелея дълго време с помощта на семейството ми”. И да заключи, че е много по-добре да правиш някакви стъпки към това, което нямаш... вместо да седиш и да гледаш в една точка, завиждайки или още по-зле, самосъжалявайки се. Че това което искаш, не ти е паднало от нищото, както при някой твой познат.

Мога да кажа и от собствен опит, че да се прекара месеци с депресивни мисли е безумие. Последния път като останах без работа направих това. Предпочитах повече от половин година да си лягам с мисълта, че съм тотално безполезен и че нищо не става от мене, вместо да отделя същото това време, за да се самоусъвършенствам. Може би защото беше по-лесно, не знам. Поне си научих урока и вероятно същото няма да се повтори!

Но спомените за тези времена ме карат да смятам, че щастието опира до избор на човек. Преди не вярвах в това. Но мнението ми се промени.

Изборът да си кажеш – „Може и да съм нисък, но нямам проблеми с тялото си”. „Може и да нямам пари да поддържам автомобил, то поне имам достатъчно, за да си купувам почти всички важни неща всеки месец, че и да излизам няколко пъти седмично на кръчма”. И така нататък.

Понеже винаги човек може да се депресира за нещо. Винаги може да каже – „Това нещо можеше да е по-добре”. Да, всичко може да е по-добре. Баща ти може да е милиардер, вместо милионер. Човек може да е още по-красив, по-висок, по-силен, по-бърз... но мислите какво не си не помагат по никакъв начин.

А когато човек набляга в главата си върху това какво не е... няма как да е щастлив. И именно тук идва изборът. Да, спирането на потокът от мисли е най-трудното нещо. Всяко философско течение ще се съгласи с това. Но пък дори опитите човек да се откъсне от безсмислената депресираност... е стъпка към верния път.