И човек може да се запита – не са ли модерните спортове просто гладиаторски битки? Дори и тези, които не са бойни, в които няма директен физически дуел между 2-ма души? Гледаме зрелище, но това зрелище все по-често и по-често може да доведе до фатални последствия... точно както е било някога в Древен Рим.

Всъщност, как би изглеждал професионалният спорт, ако не се оповаваше толкова сериозно на химията като основен катализатор за постижения?

Вероятно неособено добре. Защо ли? Защото ако трябва да се разчита просто на човешкия ген... то не може да има достатъчно постижения. Всеки иска да види нов олимпийски рекорд на 100 метра спринт, в хвърлянето на копие или плуването. Иначе няма да е интересно. Ще падне зрителският интерес. Спонсорите ще плачат.

А освен всичко друго, отвреме-навреме се ражда някой атлет с феноменален ген, който доминира някоя дисциплина дори с десетилетия. Представете си какво щеше да бъде, ако нямаше как разликата между неговия ген и този на конкурентите му да бъде свалена с химия – какво се случва? Нещо от рода на Юсаин Болт? Който, естествено, е назобен до козирката като всеки друг супер атлет, но феноменалният ген е в основата на съкрушителните му рекорди.

Но не само в спортовете, в които има борба за постигане на най-ниско време е нужна тази химия. Ако погледнем към такива като футбола – всеки иска да гледа мачове през 3 дни и то по възможност кървави дербита, че и накрая на сезона едно световно или европейско като гарнитура. Но никой не се замисля колко тежи това на спортистите.

Всъщност колко да тежи – отвреме-навреме 25-годишни хора си отиват от инфаркт. И то в спортове като плуването, където трябва да имаш сърце на кон.

Но пък огромна част от зрителите предпочитат да си затворят очите за това. Лицемерно. Защо?

Защото всеки иска да гледа шоуто. Иска да гледа футбол през 3 дни, здрави сблъсъци с хора, които тичат нон-стоп в отборните спортове. Атлети в индивидуалните дисциплини, които чупят нон-стоп рекорди. И иска всичко това „да е справедливо”.

Та да може отвреме-навреме да каже – „виж ги Реал Мадрид/Челси/т.н. колко са назобени”, сякаш останалите го карат на хляб и боб. Да може да посочи като съдник някого с пръст от канапето, без да знае колко тегаво е да станеш от него.

Гладиатори ли са днешните атлети? Според мен – да. Тълпата иска забавление, а то се постига по един начин. С риск за живота. Дори и да звучи мелодраматично.

Но не това е най-лошото. Най-лошото е лицемерието, обгърнало всичко това. Федерации, наказващи свирепо по свое усмотрение бедняците с по-мизерен и лесно уловим от тестовете допинг... които и после биват сочени с пръст. „Вижте ги, те зобят, докато нашите атлети са на царевица и макдоналдс”. И после някой загива, от вроден дефект в сърцето, несъмнено, едва ли е допинг. Официалната версия, говорим.

И кога ли ще му излезе края на всичко това?