Вероятно заглавията, които ще вкарам в категорията са две. Въпреки че са в съвсем различни жанрове. Но може би те бяха игрите, които успяха да ме завладеят толкова, че да не мога да спра да ги цъкам.

Първо и естествено – Pathfinder: Kingmaker. Страхотна ролева игра с дълбоко интегрирани D&D механики и достатъчно интригуваща история, която не омръзва до самия си край. Стотина часа отлитат като едното нищо, но дори и след тях на човек му се ще да започне отначало и пробва нещо различно. Да, има някои трески за дялане, но за щастие разработчиците са премахнали по-големите проблеми (за които несъмнено ще прочетете в интернет, ако олдскул RPG-то представлява интерес за вас).

И другата може би GOTY игра за мен – Marvel’s Spider-Man. Ако някой ми каже, че в нея няма нито една нова механика – ще се съглася. Ако някой каже, че говорим за брутално окраден Batman Arkham – пак ще се съглася. Но все пак Marvel’s Spider-Man успява да съчетае отлично всички неоригинални механики, които включва, колкото да се получи една съвсем лековата, приятна екшън игрица, действаща съвсем отпускащо след поредната работна или учебна седмица. Превръщаща се в задължителна игра за феновете на Човека-паяк.

Всъщност 2018 година предложи още един голям PS4 ексклузив, освен Marvel’s Spider-Man. А именно – God of War. Който също попадна в ънхейтабъл и то с изцяло зелени оценки. Но доколкото различната перспектива идваше добре, а пък историята, показваща ни Кратос като баща бе достатъчно интересна, то прекалено големият завой на геймплея към Souls игрите не ми се понрави особено. Поради която причина не бих нарекъл God of War играта на 2018 година – но бих могъл да разбера, ако влезе в подобни класации.

И оттук нататък... може би ще карам в някакъв съвсем хаотичен ред с игрите, попаднали в ънхейтабъл?

Вероятно ще започна с Call of Duty: Black Ops 4. Почти ми се ще да се извиня за положителното му ревю, но явно малките разлики в геймплея все пак направиха този шутър, синоним на копи и пейста, достатъчно приличен за мен, че да прекарам прилично време пред него. Но трудно мога да кажа, че играта наистина си заслужава... а и сянката на Activision се усеща с пълна сила, особено ако става дума за нивата в мултито, практически всички от които копи и пейст, а също и оръжия, perk-ове, killstreak награди...

С известно закъснение най-накрая сварих да поиграя Divinity: Original Sin II. Във версията ѝ за PS4 и Xbox One. Едва ли има нужда да повтарям онова, което всички написаха и през 2017-а за заглавието, когато то се появи за PC – страхотно RPG в олдскул дух, което определено си струва.

Една от игрите, които ми направи особено добро впечатление бе и първото ревю за 2018-а – Kingdom Come: Deliverance. Разработката на заглавието бе дълга, моите съмнения – немалко. Все пак – когато говорим за средновековна (не-фентъзи) игра, в която ни се обещаваше хибрид от Mount & Blade и „пълнокръвни“ RPG-та нямаше как да пасувам. Е, Mount&Blade почти нямаме, но пък за сметка на това Kingdom Come: Deliverance ни пренася в красив, автентичен, раздиран от конфликти 15 век и не ни пуска, докато не видим финалните надписи.

Карайки нататък бих споменал и Ni No Kuni II. На пръв поглед играта е съвсем детинска – което не е чак толкова далеч от истината. Но е сигурно, че е съвсем приятна и отпускаща – жизнерадостната музика и шарен визуален стил е доста вероятно а ви вдигнат малко настроението.

За да посменя малко темпото тук ще вметна и двете игри за 2018-а, които горе-долу бяха на границата с хейт ревюта. Първо това бе Assassin’s Creed Odyssey. След чието обявяване немалко хора бяха скептични, че Ubisoft ще се завърне към ежегодното доене на франчайза. И това... не е далеч от истината. Повечето механики са копи и пейст на Assassin’s Creed Origins (макар и геймплеят да е доста изчистен откъм бъгове и кличове в почти всички аспекти). Историята и главните герои в Odyssey… не са на нивото на Байек в никой случай, но най-лошото беше прекалено голямото количество фарм. Което почти ме накара да хвърля Assassin’s Creed Odyssey в хейт ревюта. Все пак ако намерим как да се движим по-бързо играта става – но със сигурност ще я забравя бързо. Много по-бързо от Assassin’s Creed Origins, който за момент ни накара да мислим, че Ubisoft може да дои по-малко големите си франчайзи.

Заедно с това имахме и Shadow of the Tomb Raider. Една трета част, която е много спорно дали изобщо трябваше да бъде разработвана. Още в Rise of the Tomb Raider се видя, че reboot-натия франчайз с главното участие на Лара Крофт някак започва да се изчерпва откъм идеи. Вероятно беше по-добре да се изчака известно време, вместо да се скача директно на тъй задължителните в днешно време „трилогии“. В крайна сметка се получава едно едвам-едвам адекватно приключение, което обаче трудно ни впечатлява. Така, както успя да го направи Tomb Raider от 2013-а).

И оттук нататък се завръщам към общо взето „изцяло“ положителните ревюта. Започвайки с Pro Evolution Soccer 2019. С кой знае, може би първото му положително ревю в сайта? Трябва да погледна – понеже с години PES беше в състояние на свободно падане. Едва в последните 2-3 издания започна да се вижда светлина в тунела, а PES 2019 показа, че серията е напълно способна да извади нож на криминалната схема FIFA. И очаквам с нетърпение изданието от тази година.

За феновете на кинематичните игри се появи и Detroit: Become Human. Особено много „реален“ геймплей няма. Но за сметка на това онова, което се очаква от подобни заглавия – силна кинематична част – е налице. А също и доста добра атмосфера. Да, клишета има, да, някои сцени са доста предсказуеми. Но достатъчно добре реализирани, за да продължаваме да играем до края. Освен това историята може да се разделя по множество начини, включващи дори и елиминирането на ключови персонажи и цели сюжетни нишки. Което също е интересен подход, особено в този тип заглавия. Които обикновено не поемат чак такива рискове.

Миналата година предложи и Battletech. Иде реч за адаптация по същата бордова вселена, които ние, геймърите, познаваме основно с MechWarrior и Mech Commander франчайзите. В случая Battletech се разработва и с участието на създателя на бордовите игри, което означава, че правилата им са дълбоко интегрирани в геймплея. В резултат тактическата част на заглавието е на топ ниво. Има обаче и някои проблеми – най-вече с мисиите, които имат навика да се проточват прекалено дълго и с темпото като цяло. Но все пак – любителите на тази вселена могат да имат едно наум за Battletech.

И като за финал – две индита. Football, Tactics, Glory е футболна игра, която ни предлага нестандартен подход. А именно – походов такъв. И може да се каже, че формулата на играта, макар и простичка, е достатъчно зарибяваща, за да потрошите десетки часове в нея.

И също така Dead Cells. На който попаднах също съвсем случайно. Но в някои други GOTY класации взе първото място в някои от категориите за инди игри. И тук наистина човек не усеща кога времето отлита. "Правя един последен рън и си лягам", докато не се окаже, че е 4 часа сутринта, след няколко часа трябва да ставаш за работа и си мислиш - "По дяволите, пак ли".